Усещам как...

Усещам как напоследък тестостеронът надделява над биологичната ми същност и може би тихичко си кикоти над моята съпротива и пристрастяване към виталното. Тестостеронът не си пада по музи. Чудя се как въобще мъжете успяват да живеят и виждат красивото в този свят с толкова от този хормон в кръвта си, след като мен само малко в повече ме извади от равновесието между едната ми и другата ми същност.
Концентрация, разум, логично мислене. Боже, че скука, но истината е, че агресорите действат по този начин стратегически, когато завземат територии. Моето дясно полукълбо се е сгушило изтласкано някъде и като сива мишка в тъмен ъгъл наблюдава в потрес узурпаторска мощ на бездушния прагматик.
И в същото време, зад мишката сянката й се изправя в самодоволен присмех: „Знам те аз, знам. Ще дойде и твоето време, още повече, че имам опит как да те поставя на мястото. Само този ужасен тестостерон да спадне...”
Не ми остава нищо друго, освен да повярвам на сянката на мишката и да се надявам, че след няколко месеца и може би още малко безсънни нощи ще мога да си върна крилете и облачетата под краката ми, за да правя света на тестостероновите мои душици по-интересен и вълнуващ, а моя по-богат и пълноценен...
Ех, тази същност от дясното полукълбо, влюбена в музи, колко е крехка и невинна... Защо тогава толкова обичам стихията й и само в нея се раждам и виждам...