Да се разкъсаш, и изгубиш, за да можеш отново пак да се родиш...

Може ли да ви поговоря малко за бременност. Виждам сърцето под моето сърце и очите ми се навлажняват. Защото с цялото си същество проумявам каква магия е животът. Това са сълзи на радост. Но не от сантимент. А от благодарност. Животът е решил да внесе този път баланс в противовес на смъртта. Същата онази гостенка, която идва без предупреждение, без жал и без време, за да отнеме свидното ти и да разкъса света ти.
Смъртта отнема години, показвайки колко жалка може да бъде биологията ти и колко далеч и как липсва понякога Бог.
Животът е точно обратното – толкова крехък, но упорит, даващ ти криле и пърхане, което нищо друго не би могло да създаде у теб същото усещане.
За да се случи обаче, струва ми се трябва да го поканиш... Не може би да изкрещиш, за да го призовеш, да му се скараш къде се губи, да му се вречеш, да съгрешиш, да се забравиш... и все пак да си позволиш да поемеш глътка въздух...
За да настъпи магията...

Скъпи лельо Цеце и Стефчо, чичо Ицо, страшно съжалявам за слънчицето Боби! Пътят на Ангелите на земята, уви, е кратък...