Когато бях малка –
как мразя само този израз, но
това е най-точното определение – си мислих, че хората стават такива каквито
родителите им съумеят да направят.
Малко първично
звучи като подбор на изразни средства, но така с половин ред се предава вярно
цялата философия на живота, до която си достигнал, след като той отново ти
е поднесъл с лека усмихка друга истина.
Опитът ми с
децата не е голям. Дори бих казала е на ръба на острието, съдейки по постоянните
конфронтации с навлизащия в пубертета Дракон. И докато все още Втория ти дава
възможност да подсладиш пикантния хап от Първия, откриваш другата страна на
огледалото... И разбираш, че понякога си безсилен срещу характера, носен в
гените...
Наблюдавам Малкия
и откривам маниери, които няма как дори да ги е зърнал от нас. И когато,
показвайки му бурканчето с останалата от обяд храна, която той категорично
отказа да приеме цяла зарави вкусовите си непредпочитания, извършва
многозначително извръщане на глава към лявото си рамо, с навеждане на брадичката към
тялото и едно замръзнало „кхкъъъ“ като гримаса за секунди и в същото време
многозначително изражение „Защо ме занимаваш с неприятна храна?!“... Не ти
остава нищо друго освен да приседнеш кротко на масата до него, полагайки
нещастното бурканче, и да го приемеш като една личност, на която й предстои да
разгърне целия потенциал, който природата й е дала.
Поздрави!
Давайте криле на
децата!
Това поне мечтая
за себе си :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар