Като птица с вкочанени криле

Ухажвам я. Опитвам се да я накарам да не заспи. Защото не съм сигурна, че отнесе ли се отново ще може да се събуди и мога да й се порадвам за начина, по който си играе с вятъра, танцува във въздуха или се превръща в птица.

Сякаш можеш да „накараш“ една самодива, неясно дали съществуващ образ, да стои при теб. Не можеш да я обвържеш с въже и да я принудеш да чака дълго като овдовяло куче твоята суета по света. Обикновено има два избора – да следваш безумието и да търсиш лицето си в масата или да си избереш болезнено падане от птичи поглед.

Секундите като птица обаче те оставя без дрехи, без опора, без минало, без ценности, без болка... Можеш да се връщаш колкото искаш към полета, стига да ти „стиска“ и имаш силите всеки път да разбиваш сърцето си долу при сблъсъка с реалността.

Бих го правила хиляди пъти. Защото устата ми е жадна да се вкопчи в пулсираща плът на живота, въпреки сподавения вик на болка, да събирам реалност с въображение, за да се радвам, защото само така се чувствам реална.