Раждането на пеперудата ;)

Животът е прекрасно нещо. Но това разбираш едва след като си бил на крачка от най-страшната пропаст. А може точно усещането и болката за това, че не искаш да те има, те изхвърля така диво на повърхността, за да си вземеш онзи живителен сок, за да може, той, Негово Величество Животът, да ти се изкикоти в душата и да ревне с най-приглушения глас – Аз водя, аз водя!

Винаги съм живяла с усещането, че животът непрекъснато ни поставя в изпитание на собствените твърдения и констатации за него, и неговите основни елементи, и почти нагло ни провокира дали в действителност или ако обстоятелствата се обърнат ще мислим и действаме по същия начин.

Ако бях преди, щеше да ме е срам, колко е изменчива самоличността ми, но животът ме учи със своите шеги, че в него 100% правилност няма, също като в медицината J Тоест осъзнах, че не ми остава нищо друго освен да еволюират собствените ми мисли, представи, способности да анализирам, дори чувства, за да съм на „ти“ със себе си.

Боже, като си помисля какво исках да напиша, и докъде стигнах... Но истината е, че не искам да укротявам мислите си и предпочитам да проследявам неочакваните им завои, защото никой не може да ме убеди, че пейзажът от една магистрала може да е толкова насищащ, както вибрациите, които идват криволичащите пътеки около него.

Напоследък непрекъснато изникват думите на баща ми преди години, който навършвайки 40 – 40 и няколко бе дръзнал да изрази пред мен мнението си, че се чувства отново на 20, което на мен тогава, почти невръстното дете, ми се видя доста безотговорно и нереалистично.

Животът зашамари сериозно момичето в мен, на което не му остана нищо друго освен да кимне смирено глава да нахлузи розовото си туту и да затанцува на онези палци, които беше скътало в ъгъла.

Изникват и реплики, запомнени от преди векове, като от онзи прословут филм „Москва не вярва на сълзи“, в който тогава разбрах по един начин, че животът може да започне на 40, а днес поглъщам истинността на сентенцията като пребивавал бозайник часове наред в пустинята.

Да, когато си на 20 точно четиридесетгодишните ти изглеждат като стари динозаври, който би трябвало да отстъпят през законите на природата и са отмираш вид. Чудно защо точно обаче митовете за Драконите не умират?! Но това го разбираш, когато си завършил това десетилетие и прекрачваш нататък...

Да не говорим, че животът ти действително може да е започва, особено ако съдбата ти е отредила да достигнеш 90... Не точно това ме вълнува, а красотата да плуваш...

Свидетел съм на катарзиса на мои връстници, или почти връстници, който очевидно всеки изживява – очевидно не случайно съществува и точката в календара ни Христова възраст. И оставила малко зад гърба си подобен, се радвам на сетивата си да поглъщам чуждото избухване, да видя с „очите си“ красотата на случващото си, а повярвайте ми някои изживяват своя катарзис взривоопасно красиво, с неподправена мъдрост и естетика, на която едва ли друг път би могъл да си наблюдател. (Да, Криси, теб имам предвид)

Преживяла подобно малко завиждам и чрез техния катарзис потъвам в остатъците на моя, защото онази безметежна вълна ме е оставила като след цунами, едновременно слаба и силна, но при всички случаи много гола...

И тук, по неведомите пътеки, изскачат реплики като сенилни промени, които обобщават подсъзнателни още страхове за крехкостта на телесната младост, и които все още с пълна сила загасваш като излишно запалена цигара с гола длан.

И докато си мислиш, че след собствения ти катарзис животът е готов да те помете и ограби с безжалостната му сивота, те поставя в сътресението, което те принуждава да преглътнеш собственото ти изведени истини за живота и нетленния му смисъл.

Не знам както ще се случи. И дори, както никога в живота си не бих искала да съм подготвена, по своята същност аз съм изследовател и се храня от избликащите емоции по откритията, които мога да изведа от криволичащите пътеки. И съм може би достатъчно лакомо и егоистично същество, защото не съм склонна да отстъпя и крачка, за да може цялото усещане да е автентично и мое. И докато все още плувам във вакума и тишината от остатъците на собственото си избухване преди време, любувайки се на еволюцията на звездите около мен, животът ми праща сламка, че всъщност съм готова, за онова събитие, което винаги е плашело съществото ми като изгубено след бетонни блокове тригодишно дете...

Звездите не избухват веднъж. Не знам дали го има във физиката. Или логично след безвремието на Свръхновата се налага време за да се преподредят космическите обекти, защото в момента се чувствам като затихнало на свечеряване езеро, което крие нефтени залежи, към което като подадеш случайно клечка кибрит вместо да я угаси, ще създаде взрив. ;)