Не е изненадващо. През живота си многократно попадаме на дилемата, коя посока да изберем. Но сега ме занимава друго...
Знаете онази приказка за птиченцето, което каца веднъж на рамото... Тази година ми е много показателна, за това как трябва сами да се научим да развиваме сетивата си, за да осъзнаваме кога ни е кацнало птиче и какво птиче е то. Или по друг начин казано - кога Бог ни е подал ръка и шанс да поемем по пътя към мечтите си и изразяването на себе си или собственото си щастие, няма значение как ще го наречем.
Риск е да поемеш по даден път, независимо дали ти тръпне душата за него, когато си полусляп, но ако не рискуваш няма как да развиеш сетивата си. Същото е като с проглеждането на бебето, когато се пренасочва от усещанията си вътре към образите пред очите в опитите си да ги проумява, защото въпреки че е родено с очи, то до този катарзис в съществото му не ги е използвало...
Започнах да си позволявам да рискувам, да скачам във водите, дори без да съм ги опознала предварително, както цял живот съм правила, да се питам дали си заслужава или не, дали няма да СБЪРКАМ. Никога не сме застраховани от грешките, но грешките са опит и колкото повече грешим за незначителна неща, толкова по-добри ставаме в движението по пътя си за съществените.
Естествено, че плащам са грешките, но и преди плащах, бед дори да съм направила нещо.
Сега, наближавам Кръстопът. Спряла съм на няколко километра от него и плахо го наблюдавам. Знам коя посока да поема и е истинката за мен, за да не се върна отново на същия кръстопът...
Но истината е, че трябва и да си готов, защото опитът ми до момента показва, че дори и криввания са те отдалечавали от твоята посока, те правят по-добър за пътуването по нея, докато преждевременното посвещаване пак те води до същата точка с разочарованието и обезнадеждаването, и объркването, кой е твоят път...
Поздрави!
Няма коментари:
Публикуване на коментар