Работели, хранели се, плодили се... Всичко, както му е редът, за да бъде селцето.
Традиция било да се събират и на вечеринки и се разтоварват заедно.
Случила се една пролет дъждовна. В кал прогизвали краката им, а семето изгнило от влагата.
Годината обещавала да е тежка.
Решили дружно да сменят мястото на селото. Но минавайки през тресавището, превърнало се в блато, един от селяните затънал.
Потъвал човекът, а останалите нищо не можели да направят. Едни се скупчили около него - протягали ръка, но не след дълго от страх да не бъдат завлечени прибирали ръка и се отдръпвали. Част от групата се суетяла настрани. Други просто настоявали да продължат пътя си - бъдещото на селото искало жертви...
Гледал суматохата Човекът Вълк. Мозъкът му работел на бързи обороти - също както когато волът му затъвал в калната нива и децата му се борили да задвижат ралото. Забил прът в земята. Завързал за него дебело въже с примка и краят му хвърлил към тънещия.
- Дръж! Сложи го под рамената! - провикнал се Вълкът грозно и страшно.
Инстинктът послушал Вълка. Той го задърпал. Трудно било. Тежко било, но дърпал.
Дошъл друг и задърпал и той. Събрала се група. Изтеглили човека.
Поздравили се хората и поели пътя си.
Вълкът бил последен. Пред него Спасения провлачвал крака.
- Благодаря ти! - изрекъл Спасения - Ако не беше ти, щях да си ида!
- Върви, върви! - рекъл Вълкът с поглед втренчен в околността. Странни шумове долавял слухът му. Той бил човекът Вълк не случайно. Водачите на глутницата винаги вървели последни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар