Преди 2 дни имах рожден ден. Не че е голямо събитие. Напротив, с времето спираш да ги чакаш, защото основния подарък, който получаваш е нови бели коси в косата, загуба на лицеви контури и болки в ставите.
Все пак онази с косачката е далеч и още малко можеш да се наслаждаваш на кризата на средната възраст по начин, по който искаш.
А аз искам да опитомявам лисици. Или по-скоро те да ме опитомяват, по своему.
Не знам през какви метаморфози минах през последните 10 години. Бях водно конче, бях пеперуда, бях птица, бях цъфнали японски вишни... Сега, се превръщам ту в себе си, ту в лисица. И обичта ми все така тича в галоп, събрала се вече на топка около слънчевия ми сплит.
Моята лисица е специална.
Сега спи. Мечешки сън.
Не знам кога ще се събуди и ще се развилнее като Наруто. Опитвам се да ѝ сложа юзди, разбира се, заради другите...
Толкова късно открих в себе си стихиите. Спонтанността, изразяването, безстрашието... Плахостта я оставих, мълчанието го потресох... Или просто стихията заглушаваше стоновете на тревожността, с която съм родена...
Вече не знам.
Цял живот се изследвам.
Всъщност, може би, само последното десетилетие...
Преди два дни имах рожден ден и защото той тръгна някак особено, с противоречиви чувства и си мислех, че в края на краищата в този живот трябва да има от всичко - и сладък картоф, и още по-сладък морков, и кисел домат, и зелена чушка, и блудкав ориз, и лигаво фиде, и хранително яйце... Животът е пъстър с вкусовете си - истинска супа. А богатата супа е най-вкусна, и полезна, и хранителни, и хидратира при това :)
Денят го завърших с представа, че животът е все пак един локум. Понякога - леко жилав, непременно лепкав, но приятен на вкус и непременно розов с асоциация за български рози ;) и кутийка от стар тоталитарен режим... ха-ха
Беше ми приятно - спокойно преминал ден, половината със съкровището ми, накрая с бебок, и най-близките любими хора. И стотина пожелания - искрени, от истински хора.
Вторият ми мозък се беше наелектризирал като коса след съблечена блуза от изкуствена вълна. Настръхнал един такъв стомах, разляла се топлина, доминираща над амигдалата в горната ЦНС.
Щеше да е хубаво, ако тази божествено интуиция беше заспала. Ако в следващите няколко дни тази нервна мрежа не се беше свила като при нещастна любов.
Опитомената стихия така ли се чувства? И защо трябва цялата тази отприщена жажда за артистичност да я завря в наморник за услуга на другите., чие огледало трябва да оправдавам.
Аха, ще кажете криза на идентичността, дълбок вътрешен конфликт.
Дрън-дрън и глупости. Щеше ли да има Моцарт, или Тесла, или Дарвин, или Нютон, или Фрида Кало, ако не отпускахме юздите и не теглелехме майната на камшика.. кхъ-кхъ. Извинете.
Отговорът ми идва веднага.
Не мога да си позвол, защото съм модел за подражание. И ако не го сторя - сърцето ми ще се пръсне, преди собствентата ми индентичност да се взривила.
Това се нарича изкуство.
Това е овладяване.
И тази енергия изисква трансформативно изхвърляне...
Ох...
Понякога просто искам животът да е бисквитка орео, на която да оближеш крема, без да докоснеш черните въглехидрати ;)
*Извинете ме за грешките. Обичам да изпадам в транс. Там правопис няма. Там токът между невроните протича под високо напрежение и не знаеш коя мозъчна клетка кой пръст и доколко ще повдигне... ;)
Няма коментари:
Публикуване на коментар