Овладяна емоция

Травмите са неибежна част от  нас. В повече случаи ги оставяме да ни съсипват живота. Опитваме се да не им обръщаме внимание, да ги заличим, а те работят в нас и се разпространяват като коварен метастазирал рак. Завладяват целия ни свят, без да се усетим, подчиняват връзките ни, успехи ни, общественото ни положение, благосъстоянието ни...  И ограничават светогледа ни. Остават ни приковани като с воденичен камък в пресъхнала река, на чието корито се опитваме дадотглеждаме бамбук. Бамбукът става за почти всичко, нали?

Друг път капсуловаме травмата. Знаем че я има, интуитивно я усещаме и подсъсъзнанието ни си е дало сметка,  че вече сме увредени. Такъв рак трудно се изтръгва. Неизбежно трябва скалпел, безпаметство, болка и малко реанимация. И порция късмет. Но не си така обречен. Имаш шанс да сбъднеш поне половината си мечти. Но можеш ли да изтръгнеш паметта за любим близък? Онази с косачката винаги ще ти напомни за садистичната си игра с теб и ще ти шепне, денем и нощем, кога по-тихо, кога с крясък, че си и роб.

Мъката се лекува с още повече обич. И малко цветя. Задължително живи. С минути в покой, като екстаз на древна мистична жрица,  изпаднала в транс, далеч от своето племе.

Болката тогава има цвят. Има вкус. И има мирис. Прилича на най-плодородната миризма от най-богатия чернозем. Най-богатия. Чернозем. Който все пак е почва от трупове.

Ровя ли като с прът в открити вътрешности. Ами, всъщност, това е начин да го изхвърлиш. Него, капсулования рак. Да го изведеш от себе си и да го пръснеш. Също като онзи лечител, който по неписани човешки закони с ръка стопява в кръв неизлекувани тумори...

Толкова малко знаем за света... За неговите закони, които можем само откъслечно да хванем с очите си и все още ни бягат от другите сетива...

Друго е, когато имаш вградено сетиво за болката. То е в червата ни. То е между веждите. То е на 3 см от кожата на дланите ти... То е в същността ти. Нещо по-дълбоко от костния ти мозък, скрит най-прилежно от природата в тялото ти...

И тогава се вкопчваш с жадни устни в живота. Играеш с език с неговите поводи и причини. Отдаваш му се с най-дълбокия вопъл, на който си способен.

Но после...

После се усещаш пуст.

...

Единствената дума, която си заслужава в този живот, е: Обичам те!