Нито един мъж не заслужава сълзите на една жена...

Тя прокара пръсти в косата му. Толкова ѝ харесваше да го докосва, да бъде подчинен над жестовете ѝ.

Устните ѝ се бяха напълнили. Леко разтворени. Сякаш току- що бе поела с тях маслина и я бе прекарала в устата си, отсмуквайки солените ѝ сокове в игра с езика и страните.

Да, това бе спомен.

Бе спомен.

Сега мисълта за него ѝ оставяше само движението, с което загасяше цигарата си в пепелника.

Защо се случваше така, че тези, които най-много обичаше, оставяха само вкус на маслина в устата ѝ.

Отпи. И преглътна.

Изправи се.

Полите на роклята ѝ хладно обгърнаха бедрата ѝ. Краката ѝ пристъпиха в някакъв странен танц и я отведоха до прозореца, който се бе превърнал в среднощен екран на града.

Въздъхна.

Спомни си думи, с които започна пътя си, незнайно защо, но си ги спомни:

Никой мъж не заслужава сълзите на една жена.

Вече не помнеше чии бяха думите.

Отдавна бе загубила вкуса на тъгата по спряла връзка. Не помнеше откога не бе плакала за мъж. Но и не помнеше откога не се бе смяла с мъж...

Сега отново чакаше. Чакаше да се прибере мъж, който бе родила. Неговият път го засмукваше. Вече научаваше, че не бива да плаче за нито една жена... И въпреки това не се отказваше от тръпката да избира, да ги изпива, докъдето може... Защото после го чакаше гняв, сподавен с безмълвни дни самоизолация...

Несъмнено, Бог праща на жените синове, за да могат да опознаят мъжете през тях. Несъмнено, един ден синът щеше да има дъщеря, за да прости на всички жени. Или напротив, синът би имал син, защото се е извисил до там да покаже красотата на женската стихия на сина и как тя тихо се овладява...

Тя пристъпи до прозореца. Днес нямаше звезди. Градът бе затихнал, смирил се от времето. Карантината бе погълнала всички онези души, отдали се на нелегална глъч и пържоли. Подминаваше тихо уютни жилища, в чийто въздух се носеше аромат на печени ябълки и канела в пандишпанов блат, поръсен фино със смляна захар.

Какъв ли бе вкусът на мартинито и защо ли трябваше да се разваля вкусът на маслината. В нея имаше толкова слънце, колкото цяла нощ да държи буден някого в страст.

Чаят изгаряше гърлото ѝ. Дъхът ѝ носеше аромат на билки. Отново погледна неоновите светлини от тв екрана. Беше тихо, твърде тихо, не като за столица, а като в град до монумент без камбани.

Нито един мъж не заслужава сълзите на една жена. Тя се усмихна, въхровете на устните ѝ се заиграха със страните ѝ. Защо по дяволите трябваше някой да плаче, не това беше проклетият замисъл.

Върна се посредата на стаята. Наведе се над леглото. Взря погледа си и за миг лицето ѝ се преобрази. Беше друга. Беше пеперуда. Целуна нежно сина си. Топлина обля цялото ѝ тяло, но се спря предимно там, в слънчевия сплит, където сърцето се чуваше най-силно.

И запомнете, момичета, нито един мъж не заслужава сълзите на едната жена. Прегръщайте си синовете. Другото е без значение. Сърцата ни обичат. Животът няма друг смисъл.