Миксер

Понякога си мислеше, че компютърът изглаждаше мозъчните й гънки и отнемаше по малко душата й.

Терзаеше я нещо, сякаш бе забравила поредната точка от списъка със задачи. Но не съвсем. И после се сети. И достави на устата си онази наслада, която само една свежа истинска праскова би могла да даде. Усещането бе като да тръпнеш пред вратата в очакване всеки момент да почука човекът, в който си тайничко влюбен от години...

Детето продължаваше да я търси, заради млякото, което можеше да му даде. Или усещането на сигурност, топлина, ласка и разтапяне... На което най-вероятно се дължеше обсебването й от него, защото тя за първи път виждаше чувства си толкова материализирани, като никога друг път. Прекрасните чувства.

Вследствие на това мъжът все по-често носеше плячка, като я стоварваше тихо пред печката. Окситоцинът, който излъчваше майката, бе достигнал през носа му в мозъка и това го правеше друг човек. Не разбираше бебетата, но гледката на сучещо гърдата на майка си дете го смиряваше.

Усещането от прасковата бе като на незатъкнато либидо. Други бяха храните, които създаваха усещане на оргазъм, но тяхната трайност и наслада бе някак по-краткотрайна и незабележима.

Детето трябваше да изпротестира. А майката прие аргумента му. След като не можеше да му осигури постоянно прегръдката и удоволствията, от които се нуждаеше тялото му, даде воля на пътешествието в непозната територия на сина си, надзъртайки плахо дали в похода си не е достигнал нещо опасно...

Прасковата е сочна и мека, топяща се в устата, леко кисела сладост. Тя с тъга осъзна, че лятото е към края си, а с това и сезонът на прасковите бе отминал.
Мислите и хукната нанякъде.

Всъщност те, щастливите мисли, преминаваха през съзнанието й толкова бързо, че на нея й бе трудно да ги улови и разчете. Хващаше само опашките на тези светкавици, подобна на следите от ядки, за който пишеше на опаковката на млечния шоколад.

А може би един коктейл?

Зимата идваше с краят на сезона на прасковите.

Беше нещо средно между края на вселената и растяща черна дупка...

Която те завърташе в друг неизвестен на теб противоположен свят.

Тя прегърна ябълката. Хубаво е, че плодове в днешно време има всякога. Сякаш зеленият цвят на лъскавата й кора можеше да стопли мястото, на което някога имаше сърце...

Сърцето й отдавна се бе превърнало в костилката на прасковата. На онази същата. То беше тази ядка, която можеше да даде дръвче или да загине от влагата.

Или бе ябълката?

Виждаше картина на поле и сиви облаци. Нямаше дъга като в онази картина. Но изобилстваше шир. Между небето и земята отново можеше да се танцува. Всъщност, тя винаги е обичала времето и дори дъждът не би е спрял да го прави.

Възхищаваха я собствените й мисли, че обича живота. И вероятно бе така. В противен случай прасковата едва ли щеше да ухае така и да има кадифения аромат коричката й, с която да гали страните си, преди да потъне в примамливливата й покана...

Любовта ухае на смола! С онзи привкус на борови връхчета, който помнеше от детството й, когато бе свободна :)

Тя бе дала приоритет на себе си! Заслушаваше си правото да усеща вкуса и аромата на мислите си поне веднъж на няколко месеца.

Знаеш ли, че боровите връхчета създават не само траен аромат в устата ти, но и позволяват на езика ти да си поиграе със страните ти,търсейки го между зъбите...

Усмихваш ли се? Аз да :)

  ~ Rumi ~ 

Розово като фламинго

Идва момент, когато спираш да чуваш алармата. Дори тя да си звъни десетина минути. Идва момент, когато кафето спира да ти действа, а сърцето ти е готово да спре без да е достинало до тахикардията, получаваща се по-рано от енергийната напитка. Тогава неминуемо си повтаряш, че трябва да спреш,трябва да спреш. Да спреш?! Странна дума в ситуация, когато в действително си спрял... И въпреки това, независимо от безкофеиновата вечер, не ми се иска да затворя очи. А малко да помечтая, преди делникът да ме е заковал безжалостно върху някакъв листинг със задачи. Виждам в розово. Това е важното. Приличам на някоя фламинго вероятно. Малко смешно, малко тромаво, но неочаквано, и розово ;) А бе, как крещи фламингото?

Като да откъснеш ягоди

Дано напъните за всичките тези година и 9 месеца са си заслужавали. Не виждам равносметката в момента. Подарих нощите си, но бях щастлива. Дарявах ласка и получавах нежност и отдаденост. Няма друго такова доверие, което може да даде детето, месец-два след раждането си. Мога да се въртя с него в дервишски танц и то, ще се отпусне на ръцете ми и ще се предаде на цялата наслада, което носи движението или еуфорията, струящата от ръцете ми. Майчинството е вълшебство. Ние жените сме поласкани, поласкани от Бога. Защото мъжете не умеят да се сливат така с детето както майката. Същността на мъжете е друга, която в момента не е в копнежите ми да изследвам :) До този момент мога единствено да кажа, че се роди една вселена, която не спира да излъчва енергия, а аз се нося странично й и се възхищавам на всичките процеси, които я правят неповторима пъстра картина, готова лека-полека да се откъсна и дам пътя й да се развива напред, без да ми е необходимо да изравнявам вече движението си с нейната скорост... Трудно ми е да определя, кое е било за добро, и кое не, кое какви плодове ще даде, дали са горчиви, сухи, сладки или дали въобще съдържат ядка... Вече очите ми са видели, че правилото, невинаги дава тази форма, която сърцето ти е рисувало. Този път боичките ми са други. Повече оставям цветовете от мен самата да ръководят и превръщат чувството в нещо материално. Явно платих с полето, което имах. Не знам как ще се справя без него, дадох си сметка за него едва когато установих загубата му. Ще имам нова задачка за себепознание като вселена, която й е отредено да плува сама.

12 съвета на една баба за повече щастие

Рядко, публикувам нещо от друг. Ползвам този блог за себеизразяване. Което напоследък по едни или други причини липсва, но въпреки това този блог е част от мен и смятам това да продължи да бъде така...

Допаднаха ми следващите думи. Още повече, има какво да науча от тях, и вероятно, в близко време често ще се връщам да си ги препрочитам. Предпочитам да са ми под ръка :)

Прочетете ги, заслужава си. Източникът е сп. Осем



12 неща, които баба ми разказа преди да умре
Известният блогър Марк Черноф намерил „разковничето” в стара кутия

Страстните почитатели на човешкия дух и вечно изучаващите живота на пълен работен ден Марк и Ейнджъл Черноф са авторите на популярния блог за личностно развитие Marc and Angel Hack Life. Сайтът е привлякъл досега над 100 милиона потребители, а абонатите му са над 100 хиляди. Ето какво ни разказва Марк в спомена за своята баба.

Когато баба ми Зелда почина на 90 години, тя ми остави една кутия с разни неща от дома й. Тя е знаела, че ще мога да ги оценя едва години след нейната смърт, когато порасна. Сред всички джунджурии в кутията имаше и стар тефтер с кожена подвързия, кръстен от нея самата „Дневник на вдъхновението".

През втората половина на живота си баба ми записвала в него свои идеи, мисли, цитати, текстове на песни и други неща, които са я вълнували. Спомням си, че тя ми четеше откъси от този тефтер. Когато поотраснах малко, я слушах внимателно и задавах въпроси.

Искрено вярвам - баба Зелда ми е предала още като млад част от мъдростта, която имам сега.

Днес искам да споделя с вас някои от онези вдъхновяващи откъси от дневника на баба ми. Направих всичко възможно да ги хронологизирам, редактирам и да събера съдържанието в 12 точки. Насладете се!

1. Вдишвайте бъдещето, издишайте миналото. Няма значение къде се намирате и през какво ви предстои да минете. Винаги вярвайте, че има светлина в края на тунела. Никога не очаквайте, не предполагайте и не изисквайте. Просто направете това, което можете, а всичко останало нека да си е такова, каквото е. Веднага след като направите възможното, ще стане това, което трябва, или пък вие ще видите ясно следващата си стъпка.

2. Животът може да е по-простичък. Фокусирайте се върху едно нещо. Не трябва да правите всичко веднага и сега. Дишайте, живейте и правете това, което е пред вас. Всичко, което вложите в живота, той ще ви даде след известно време.

3. Нека другите ви приемат такъв, какъвто сте, или да не ви приемат въобще. Говорете истината, даже гласът ви да трепери. Ако бъдете себе си, ще донесете красота там, където досега я е нямало. Вървете уверено по пътя си и не чакайте от другите да разберат вашия път, особено ако те не знаят накъде сте тръгнали.

4. Вие не сте онзи човек, който сте били преди и това е нормално. Преминали сте през много възвисявания и падения, за да сте този, който сте в момента. През изминалите години са се случили различни неща. Те са променили вашите възгледи, поднесли са ви много уроци и са ви накарали да укрепнете духом. Времето тече и никой не остава на мястото си, но някои хора все едно ще ви повтарят, че сте се променили. Отговорете им: "Разбира се, че съм се променил. Винаги така става в живота. Но съм все същият човек, само малко по-силен отпреди".

5. Всичко, което се случва, ни помага да израстваме, даже ако ни е трудно да го разберем сега. Обстоятелствата ще ви направляват през цялото време като ви променят и усъвършенстват. Затова каквото и да правите – продължавайте да се надявате. Най-тънкият конец ще се превърне в най-здравото въже. Позволете на надеждата да стане ваша котва, повярвайте, че вашата история не е свършила, че приливът ще смени отлива и ще ви отведе към тихи брегове.

6. Не се стремете да сте богати, стремете се да сте щастливи. И когато станете по-зрели, ще виждате ценността на нещата, а не тяхната цена. Рано или късно ще стигнете до разбирането, че най-хубавите дни са тези, в които се усмихвате без кой знае какъв специален повод. Ценете моментите и бъдете благодарни за тях, без да търсите нищо, нищо друго. В това е същността на истинското щастие.

7. Бъдете решителни и жизнерадостни. Разберете, че по-голямата част от вашите страдания и неудачи са предизвикани не от обстоятелствата, а от вашето отношение към тях. Усмихнете се на завистника, който иска да ви навреди. Покажете му, че той никога не може да ви вземе това, което на него му липсва в живота.

8. Бъдете внимателни към тези, които са ви скъпи. Понякога любимият човек казва: „Всичко е наред". Вгледайте се в очите му, прегърнете го и му кажете: „Знам, че не е така". И е ненужно да се разстройвате, ако ви се струва, че някои хора си спомнят за вас само когато им трябвате за нещо. Намерете удовлетворение да сте като малък фар за другите, чийто живот е обвит в мрак.

9. Понякога трябва да пуснете човека, за да може той да израства. Защото най-важното в живота е не какво правите за него, а това, което сте го научили да прави сам за себе си, за да бъде успешен.

10. Понякога се налага, за да има резултат, да отдалечите от себе си хора, които не споделят интересите ви. Това ще даде възможност мястото им да заемат такива, които ви поддържат във вашия път към самия себе си. Щом разберете кой сте и какво искате, ще започнете да осъзнавате, че хората, които сте познавали, не винаги гледат на нещата като вас. Така ще можете да запазите прекрасни спомени и ще си позволите да се движите напред.

11. По-добре е да се обърнете назад и да кажете „Не мога да повярвам, че го направих", отколкото „Жалко, че не го направих". В края на краищата хората винаги ще ви осъждат. Затова не трябва цял живот да се опитвате да впечатлявате останалите. Живейте, за да впечатлите себе си. Обичайте се толкова, че да не смъквате нивото си заради другите.

12. Ако чакате щастлив край, но не го виждате, вероятно е дошло време да потърсите ново начало. Погледнете се отстрани и приемете факта, че вие също понякога имате право на грешки. Само така се учите. Силните хора са тези, които се смеят на проблемите с искрен смях – те са се сражавали в тежка битка. Те се усмихват, защото знаят, че няма да позволят нищо, теглещо ги надолу, да им попречи да се движат към новото начало.

За миговете, в които пътувам във вселената

Синът ми е на година и половина. Смятам го за изпратен от Бога. Също, както смятам и първия си син, за Божи дар.

Въпреки напредването на месеците, все още се кърми. Казвам, "кърми", а не "кърмя", защото думата точно илюстрира действителността. Той е водещият.
Доскоро гледах на продължителното кърмене, странно. Винаги съм се осланяла на думите на медиците за полезно, и не.
Признавам, че не го разбирах.
Не мога да твърдя, че го разбирам и днес. Напротив, странно ми е.
И предвид възрастта му, дори чувствам някакво особено противоборство у мен - на жената, която съм и вече иска своята свобода от детето, и на майката, която е отдадена на нуждите му.
И колкото и да ми се иска вече това преследване за сукане да спре, толкова и някак не искам да се разделя с тези моменти. А те, те са скъпи, безценни, неповторими...

Преди използвах моментите, в които ме търсеше и свиваше телцето си в моята прегръдка, успокоен и унесен в най-съвършената медитацията, на която човек е способен, за да си почина и аз.

Гушваше се в мен. За секунди стихваше и оставаше едно тяло, като носено небрежно от вълните на вселената. Зениците му се разширяваха и нито зелените му, нито кафяви му очи, ставаха по-скоро черни, магнитни и дълбоки, толкова дълбоки, че можех да разгледам цялата галактиката в тях.

Понякога това разширяване и потъване ме плашеше, защото особено в самото му начало имах чувството, че съществото на детето се отдръпва -  няма мисъл, няма усещане, няма страх, няма израз, няма покой... в него, само една трансцеденталност, необятност - за да даде път на Господа да ме наблюдава и, може би, изпита през неговите зеници. Няма такова страхопочитание!

Благодарна съм му, на него, малкото дете, за тази част от вселената, която ми показа.
Че ме преведе през светове, които не бих видяла без да съм под негово подчинение.

Сега, когато е по-голям. Усещанията са различни.
Отново е медитиране.
Но на принадлежност, на отдаденост на едно тяло на друго,
на доверие, което едно дете може да ти гласува, да потъне, да се унесе, да ти се предаде,
за да заспи в скута ти и целува живота през теб.

... Исках да напиша нещо друго тук.
Но в момента е като пеперуда, отлетяла безбрежно в другата стаята...

Обожавам да гледам очите му. Нито кафяви, нито зелени.
Хем, зелени, хем, кафяви.
Не познавам такива очи!
Той просто е дете на Господа!
А аз само се оглеждам в него, намирайки
живота и себе си отново...

Огледало

Сякаш за първи път се виждах в огледалото.
Наложи ми се да се погледна.
И трябваше тихичко да си призная, че се обичам.
Различно е,
когато не очакваш обичането от друг,
и го казваш на себе си -
огледолото придобива друга форма.
Докосваш леко с ръка страните си,
и си казваш, че е време
да дадеш плът на себеусещанията си,
които те правят жива.
И за първи път откриваш,
че не е нужно постоянно да събираш образи, които
лъчите ти носят,
а е важно какво излъчваш и
показваш обичането си :))

В цвете...

Мисля, че трябва да се преродя.
Да изхвърля тази кожа, която нося,
напукала се от времето, посивяла,
която не ме събира и
се рони, когато се движа.
Като пролетен вишнев цвят,
знам, че мога през нея да прорасна
и целуна лъчите на слънцето, за които копнея.
Да, нужна ми е малко топлина,
но не защото я нямам,
напротив тази кал,
под тази черупка пламти,
но я спира това, че
вместо да се излее като лава
мечтае да приеме форма на цвете.
Нито един вишнев цвят
не би бил толкова красив без
мъничко вятър :)