късметът

Един мъж, видимо с опит, но все още млад и жизнен, се оплакал на своя ментор. Бил дързък и всеотдаен. Работел много и успявал да накара да работят и другите. Получавал подаръци от съдбата, но с много труд и усилия, повече обаче, уви, тя му взимала.

Страдал човекът и че се скитал самотен, въпреки че успял да издигне дом. Но домът му бил празен. Не защото жена не била влизала в него, но всяка пристъпила прага му, скоро си отивала.

Попитал той съкрушен, изплашен, че ще загуби тонуса на живота си, готов душевно да се срине:

- Учителю мой, толкова красиви жени държах в ръцете си и бяха мои. Така ми обещаваха. И колкото имах, толкова разводи оставих зад гърба си. Толкова се старая и давам толкова от себе си, а съдбата ме наказва, сякаш съм сторил в минал живот тежко провинение, което трябва да изкупвам. Защо с толкова трудно успявам? Бих искал да съм малко щастлив.

Погледнал го старецът-учител с благ поглед, не с очи, а със съществото си, което се стелело като аура в диаметър около му и тихичко рекъл:

- Намери, дете мое, обич на ангел! Само така в живота ти ще върви...