Сама

Всъщност, отговорът беше толкова болезнено прост и ясен до жестокост, че вероятно само тя не искаше да го осъзнае и проумее. Разбира се, и той, защото отговорът засягаше и двамата. Годините не показа правилността на избора, а напротив само затвърдиха празнотата в живота им, оправдана от ежедневните рутинни грижи. Сега обаче, отговорът носеше цял облак от емоции и те не бяха нито сладки, нито подмамващо пиперливи, а горчаха и плашеха, повече отколкото горчилката по нереализиран романс. Днес нищо друго не я ужасяваше толкова, колкото преспективата следващите ѝ десетина още що-годе пълнокръвни години да протекат по същия начин...
Времето несъмнено идваше, и сякаш всичко беше безнадеждно предопределено. Но този път не се чувстваше поставена пред прага на предателството към някого, а поставена пред сцена за лебедовата песен на едно предателство към себе си.
Но можеше и да греши.
Защото все още чакаше.
Щеше да се реши хиляди пъти по-лесно, ако розовите дървета не замъгляваха преценката ѝ с илюзорността на желаното... Щеше да бъде толкова лесно... Е само едно условно наклонение, което не ѝ даваше мира със своята обективна преценка на реалността.
Въпреки това душата ѝ не спираше да копнее, умът ѝ градеше планове и просеки, без да я плашат бариери или стигми. Само сърцето ѝ и някак не смееше така лесно да махне с ръка. Но сякаш беше само въпрос на време. Или жест, или чудо, или тъкмо обратното...
Руми