Обич, както ми харесваше да го определям преди години, когато разграничавах усещанията си с тези от снимането...
Или по-скоро терапия...
Писателите би трябвало да са най-големите "автопсихотерапевти", нали... Особено автор като Достоевски, когото обожавам, Верн или... Защото независимо от съдържанието и сюжета, текстът може да се тълкува като търсене на път към решение, успокоение или просто избягване на реалността и потъване в по-красив и пъстър свят... Нещо като наркотик без неговите странични ефекти, макар че...
:)
Защото по ред житейски обстоятелства пренебрегвам мечтата на 12-годишното момиче, жива до днес в мозъчните ми клетки. Дори и сега, когато сравнително скоро се сблъсках с прозрението, че изворът на собственото ми щастие може да бъде само осъществяването на тази мечта, дори придобила самоувереност в реалистичността на изпълнението й, като че ли я изоставих втурнала се, уж, за малко по страничен път.
Преди месеци си казах, за да тръгна по избрания път може би ми трябва само едно малко детенце, защото моята детска мечта е обвързана със света на децата... И Бог, само както Той си умее, отново ми даде най-съкровеното в изпитание.
Съвсем наскоро тръгвайки си за пореден път закъсняла, незнайно защо ей така в главата ми се оформи мисъл, че моят път тук на това стълбище е вече приключил и каквото е могъл той да ми даде, съм го получила. Постигнах достатъчно много за едно място, което може да се постигне и даде стабилност – осигурих си работно средство, и мобилност, и дом, и увереност, случи ми се невероятна мечта не само да работя, но и създам екип, и най-невероятното – Бог отново да ме изпита :)
Аз съм щастлив човек.
Аз съм богат човек.
Сега само ми остава да прокарам път през тресавището на трудностите, които винаги са ме спирали и плашели, и от които толкова зависи делничният ни живот, да се наложа над тях и опитам да стигна моята звезда...
Пожелавам си успех...
Не, може би, по-точното пожелание е...
Пожелавам си любов!
Няма коментари:
Публикуване на коментар