Понякога е глупово да пускаме котва там където не могат да се захванат корени. А може би те, другите, отдавна са разбрали, че твоят вид е друг и копнее за други пространства на синевата.
Иска ми се да направя толкова много за себе си. Все прости неща. Като да не отмервам времето. Да вечерям със себе си. Да пръстна нощните часове в безвъзвратното. Да ходя боса в отдавна утъпкани пътеки. Да слушам за стъпки, които вече никога няма да чуя, но са в сърцето ми. Да отхвърля новата си черупка и пусна крилете на онази душа, която копнее за своята обич.
Работата ме направи толкова груба. Някъде далеч зад гърба ми на милиарди светлинни години сякаш остана онази феерична душа, която можеше да броди над ширнали се рапични поля. Или може би слънчогледови.
Крилете сякаш са замръзнали, все още непревърнали се във вкаменелости, на съществото в мен, изпаднало в някакво междукадрие, с все още готови да целуват и изгарят плътта устни.
Понасяш я, ако ти стиска. Опасявам се, че не ме е страх... Сърцето е твърде авантюристично. Но душата не е. Тя е алчната за любов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар