Искам да благодаря на баща ми. Че четеше пред нас. И някак несъзнателно разкри света на фантастиката пред мен, а този свят ми даде безкрайно широк хоризонт и жажда за пътуване. Нищо, че сега не е склонен да ми позвъни, за да ми каже дума или попита как са внуците му...
Благодарна съм на майка ми, за прегръдките, за перденцата на прозорците, аромата на печен хляб и чистотата на въздуха, в който е расло тялото ми, което е създало стремеж у мен да търся и създавам уют за децата си... Макар че днес е уморена и не ме чувства достатъчно близка, за да се обади за помена на сестра ми...
Благодарна съм, благодарна съм много на брат ми, който два пъти гради дом, за мен, сестра му, която почти може да му бъде родител... Макар че с него се движим в други светове.
Благодарна съм, благодарна съм много на сестра ми, защото някога тя бе отнела връзките ми със света, но ми дари стократно повече. Ще ми липсва във всеки уикенд, в който би могло да разхождаме заедно децата си в парка...
Благодарна съм, благодарна съм на баба, която някак единствена безусловно съхрани обичта си към мен, макар че през годините осезаемо усещах как не ме харесва... Но обичта остана.
Благодарна съм на приятелите си затова, че ми дадоха възможност да се огледам в очите им и помисля къде греша, когато не ги виждах...
Трябва да благодаря и на децата си, но това ще запазя за друг път, по-нататък...
Когато успея да изкореня тази много натрупана мъка и погледна това, което имам, с отворена душа. Може би трябва да избягам. За малко. На много надалеч. За да изхплача всяка недокосната болка - ще се образува ручей, който ще създаде изплакано езеро, което може би ще роди цвете с най-белия цвят във вселената, на което ще спира, за да пие от нектара му най-синьото колибри...
Може би трябва да избягам. Да се загубя в най-дълбоката гора, да се превърна в пепел и пръст, за да целуват очите ми разцъфналите цветя в градините...
Няма коментари:
Публикуване на коментар