Малкото ми дете спи до мен. Наблюдавам лицето му. И по странен неназован начин ми напомня на мен, от епизоди в детството ми. Частично виждам и брат му.
Спокоен е. Не както преди години, защото в съня му чета напрегнатост, която преди липсваше по ангелските му страни... Но все пак спи...
Заспа също като бебе. Но го оставих. Защото тялото ми преди всичко е програма от инстиктни, а те заковата страшни гвоздеи в мен, да му дам това, от което има нужда, за да продължи да бъде детето, което поставих...
Жестоко е когато осъзнаваш, че пишеш по съдбата на детето си и нямаш инструмент да изтриеш като гума... И се молиш да имаш достатъчно сили, за да изведеш през тресавището, в което си въвел него невинното, и му покажеш твърда почва и възможност за поглед напред в живописни хоризонти...
Годината обещава да е добра по начина по който започва, макар че любовта е най-крехкото, но и най-жилавото средство да бъдеш и създаваш светове, освен за себе си и за близките, които ти принадлежат.
Амин
Няма коментари:
Публикуване на коментар