Снегът беше паднал толкова изненадващо и необичайно за късния март. Буквално за часове натупа по повърхността на вечерната земя. Беше мокър и същевременно пухкав. Залепваше тежко, щом спираше пътя си, но пък следващите снежинки образуваха куховата конструкция, която придава по-висок ефект отколкото на зимния сняг.
Алеята изглеждаше като извадене от приказките. Снегът беше изпокрил хората по домовете и само самотни луди души можеха да пресакат стъпките си.
Вървеше по алеята и се наслаждаваше на приказната гледка под чадъра си. Светлините на уличните лампи се отразяваха по хоризонталните линии на алеята, булеварда, храстите... Припомни си далечна картина, на напудрени със сняг дървесни клони, протегнали пръстите си във въздуха на безвремието. Тогава, прибирайки се от училище, времето някак не щипеше в тези моменти, когато съзираше красотата на зимата.
Вгледа се в човека зад арката. Беше така погълнат и същевременно не от телефона си. Фигурата му излъчваше цялото спокойствие, което можеше да е способен човек да излъчи. Помисли си, че той сякаш чакаше жена си. Беше токова уверен на мястото, което е, това което прави, без грам съмнение, досада, умора...
За миг усети, че отвлечена от образа на мъжа беше започнала да подминала заведението.
След няколко крачки осъзна, че това всъщност беше нейния човек.
Целуна устните му за здрасти. Те бяха меки и топли. Неочаквано. Без капка адреналит в тях. Готови да се отдадат за целуване.
Усещането я спря за миг в нейното време. Хареса ѝ. Появи се уещане за нежност. Тя се свърза с него...
Няма коментари:
Публикуване на коментар