Поличба

Добре, 

Тръгвам си.

Продължавам по своя път.

Благодаря ти за споделената скрита пътека към теб,

Без да е била някога проекция за пролет.

В очите ми

Ще останат твоите очи.

Вероятно години 

Ще търся езерата, до които се докоснах със тях

И после затворих.

Ти виждал ли си езерата в очите си?

Не, не си,

Твърде много си зает със блясъка.

Не зная дали тъжа.

Не зная дали дори те копнея.

Нито искам да слушам плътта ти до моята...

Ръцете ми знаят да даряват милувка,

Кожата ми умее да намира метаморфози,

Вероятно духът ми ще продължи да броди

по свойта пътека,

Там където се чувства свободен,

Там където аз съм открита

И танцувам

При дъх на бор

И смола по кората...

Прегръщал ли си някога живо дърво?

На което да слушаш прегърнал го 

Клоните с взор отдолу,

Което ти говори със сокове от ствола отвътре

Чиито корени усещаш,

Протегнали се отдалеч към теб във пръстта?

Не, не си се докосвал

До тази истина в теб.

Как бихме могли да изплетем тогава

Двамата свят?

Зная,

Не искаш.

А дали би могъл?

Не бих искала да казвам, че в теб

Виждам само дървосекач,

Който отсича дървета

Едно подир едно...

Ти си мъж,

Който притежава гора

От отсечени трупове на дървета.

А аз съм безименна.

Моето тяло е като хиляди други,

Моите думи са еднакви като песен на гора,

Мойте ръце са жилести клони,

Мойте крака са

Корени.

Но мен ще виждаш

Вече мен ще виждаш

Във всяка една

Мойто присъствие

На жената без име.

Хайде, отсечи ме!