Но не успявам да хвана чиста станция.
Струва ми се, че всичко, което говорим е остаряло,
Вкиснали са думите, които използваме,
Понятията са силно въшлясали.
Ценностите?
Ценностите ги няма.
Тук там като някоя билка в дълбок буренак
Все още могат да се усетят,
Но ми кажи
Може ли чиста вода
Да промени състава на блатото?
И колко чиста вода ще е нужна?
Днес толкоз няма със ценности...
Опитвам се да не бъда тревожна,
Но съм спокойна,
тревожно, апокалиптично спокойна.
Почти нищо не мога да сторя.
Имам малко
И то е нищо
То запълва деня ми вчера,
а не този след днес,
какво остава за някакви си дни бъднини...
Дишам.
Опитвам се силно да обичам.
Стремя се сега да прегръщам.
Нужна милувка да давам.
Сега ендорфини да създавам,
Защото утре
Вероятно животът ще е силно различен.
Тялото ми познава кортизола,
Но не и силата,
За да даде корени,
Когато почва няма.
Намирам се в стая
Между други две,
В едната бебе постоянно реве
В другата по-голямо дете
Непрекъснато думи реди...
С калпави поколения
Някак силно скопени
Светът ни
Децата обрече.
Утре нищо от днешния ден няма да има някакъв смисъл.
Освен милувката, която си дал!
Няма коментари:
Публикуване на коментар