Любовта е най-естественият възможно съществуващ подсладител. При това без калории. В чистия ѝ вид ти дава толкова много освен обич и споделяне. Радост, щастие, спокойствие, омиротворение. Времето губи смисъл. Вероятно и затова дори и лицата на влюбените са без бръчки или дори ако имат такива, познали любовта късно, лицата и очите им сияят и те се губят някъде в далечен втори план.
Когато си влюбен очите ти, познават отдалеч красивото. Цветното на овощните дръвчета става още по-цветно, цветовете на пролетните цветя стават още по-ярки, птицата лети пленително, небето омайсва със синьото си и кълбовидността на облачното бяло, морето мирише на страст...
Сънят тази нощ ме е дарил с обич, въпреки че посрещнах деня с глава на запад... Но така мога щом отворя очи веднага да ги зарея в сутрешната синева.
Любовта ми липсва. Но не и обичта. Не виждам цветовете по-силни. Естетът в мен само очертава формите, които природата е създала за възхищение. Малко бездушно е. Също като усещанията на петстотингодишен старец в младо тяло :)
Любовта и обичат са най-красивите емоции, които можем да изпитаме.
Делничните задачи ме грабват и истинската ми същност се загубва между редовете. Не че тази не е истинската, не че в отмянатането на ред след ред е безстрастно... Но в проекциите си се виждам без тичане ръка за ръка с детето да гоним цветно хвърчило и да разказвам неповторими истории...
Спомних си приказка, която майка ни разказа в детството ни. За един папагал и пиратски кораб. Ей, така спонтанно измислила я, нямала времем да намери и отвори книжка между задачите, но въпреки това не отказала прегръдката за двете със сестра ми... Толкова ме бе развълнувала тази приказка! Поисках след време отново да ни я разкаже. Мама не я помнеше...
На обич учат майките.
На любов се учим сами...
Няма коментари:
Публикуване на коментар