Когато поставиш душата на поет,
В кожата на рационален въртящ педалите на делника индивид,
се получава
квас.
Заради дневното изтезание над душата,
Тя си отмъщава безмилостно
И оставя ума да будува нощем.
Естествено, нощем той не може да роди нищо,
Докато тя танцува в несвяст, загубила някъде себе си,
не помнеща стъпките,
нито даже, че отдавна е събула цвичките.
Духът е над нещата.
Но вътрешно раздава шамари и безцеремонно
Продължава да си дърпа теглича напред
В безупречна права линия,
Като остарял изглеждащ младолик петстотингодишен педант.
Странна тройка е огледалната ми личност.
Все още не е разцепена,
Макар че много ме блазни,
Дали вместо съюзничество
да не им поднеса истеричен смях.
Не губя време за неплодотворни образи
Обичам хаоса на гениите,
Но безпорядъка на лудите не ме примамва
и затварям главата с дефицитния на емпания психо.
Разумът е хванал цигара -
Липсва му допамин
Духът удря едно силно -
Трябва му тонус,
Душата се пудри -
тя е вечно красива, дори когато го играе сбръчкан
старец от женски род.
След малко ще ги събера,
За да се родя отново.
Или просто ще ги сложа тримката да спят...
Нереализирана обич пази пусто гнездо.
Странно е усещането -
да чакаш птицата собственик на гнездото да се завърне.
Има птици, които си идват от юг...
Но харесвам тези, които никога не отлитат и винаги стоят.
Коя соколица лети на юг.
Птиците на горите и скалите
Не са птиците от града.
А аз съм жар птица,
Сега се събирам в дубъл пореден
от пепелта.
Хм, коя жар птица пък има гнездо?
Те са самовлюбени нарциси
Също като лудите
Тяхното гнездо изгаря предварително.
Повече приличам на щраус, нали?!
Но на него му трябва
Просторна ферма.
Пленява ме мисълта за голямото яйце
в него има много храна...
Няма коментари:
Публикуване на коментар