Разцепване

Пътувам в метрото и някак е скучно. 

Не е така, както основно го ползвах две години и половина почти от създаването му.

Метрото беше олицетворение на пътуване към тебе.

Всичко в мен тичаше към теб - 

И мислите ми, и краката ми, и тялото ми...

Дишането изпреварваше влаковете,

А сърцето биеше в уникален ритъм

Като телеграф, който разчита 

Посланията на движеща се вселена.

Все някоя задача бе до последно вършена

И преходът между душа и коловоза бе

Разцъфнали плодови дръвчета по пътя.

Всичко в мен

Казваше само едно:

Обичам те.

Днес метрото е скучно превозно средство,

В което съществото ми се разполага рационално - 

Бих могла да изместя машиниста, ако пожелая - 

Но го намирам за ненужно и тъжно.

Пътят ми е далече след тунела

Само дето не знам, кога ще успея от него

На слънце да изпълзя.

Продължавам да казвам едно:

Обичта ми не беше лъжа.

Пак намирам сили

Да ѝ се радвам като на филм.

Остава ми да достигна морето

Да усетя тюркоазения бриз

И да потъна във мисли

Като здравия Хемингуей. 

Хващам се как неусетно запалвам лула

Дръпвам тежът дим не за жени

Поглеждам изкосо детето

И се питам мъж или жена съм сега...

Уиското е огнено питие,

Когато е с дъх на остаряла бъчва,

Те отвежда в друга реалност,

Която дърпаш за поводите както ти иде отвътре...