10.2.24

Никога не съм била фен

Никога не съм била фен. Не разбирах как точно да се пристрастря към някого или нещо. Харесвах много неща, нищожно малко не харесвах. Приемах много неща, изключително малко изключвах. Нямаше нито певец, нито художник, нито стилист, нито актьор, нито танцьор, да провокира у мен желанието за безусловно следване. Освен интелекта, разбира се, освен мъдреците. Но истинският мъдрец не създава маса от поклонници, а само пътека до сърцето. А интелектът? Интелектът изисква интелект - ежедневието ми нямаше как да ми позволи подобно високо изкачване по стълбицата, така че си останах в полето на самородните мъдреци...

Но казват, че за да създадеш последователи, ти е нужно поне веднъж да станеш фен.

Не ми е в същността да създавам последователи, макар че се е получавало, без те да го създанават и дори отричай го. Не мен този хляб не ми е нужен да летя - птиците могат да се издигат в небето единствено сами. А и аз съм от тези видове, които не се нуждая от ято, а по-скоро от простор като соколиците.

Обичамм красотата, обичам цветовете, преживявам музиката и ритъма, но най-обичам въздуха и водата, вероятно огъня и твърдината. :)

И непланирано чудото ми се случи - да стана фен. Най-неочаквано, най-непредполагаемо, най-необяснимо за визията, стила ми, усещанията у другите, които създавам.

Може да звуци адски глупаво - но да си фен не е нужно да има разумно обяснение, то е също като влюбването - онова мигновеното, необяснимото, на пръв поглед непасващо ни, понякога дори вредно... Не мога да кажа, че съм се и влюбвала от пръв поглед. С изключение, когато бях на 11, но това е друго. Дали съм изиптвала страстно привличане към някого за части от секундата - всъщност, като се замисля само един път в живота ми, когато случайно се сблъсках с един управител на ресторантски салон: секунди, които са оставили в паметта ми белег, но не и секунди повече. Моите влюбвания са винаги малко след време, изведнъж като леген със студена вода и лед, които се изсипват рязко върху ми, с пълно настръхване и объркване. Не успях да докосна хората, до които съм се влюбвала, и реално само един от тях нося дълбоко в сърцето си, нещо неразбираемо за него, и до някъде за мен. 

На толкова години станах фен на корейската тв драма. Не бих казала, че е смешно или глупаво. Неочаквано е. За толкова изгледани сериали за година знам, че корейските продукции имат различни жанрове, различни аудитории, сложност на актьорска игра, задържащи вниманието сценарии, перфектна режисьорска и операторска работа, скоростно прогресираща техника... Бих искала да снимам корейска драма. Да се докосна до всяко нещо при създаването на филм - актьорите, грима, стайлинга, камерата, камерата, камерата, светлината, монтажа, сценария...

Имам си любимо студио, актьори фаворити, остава да науча имената им, които трудно се помнят от нашия индоевропейски моделиран мозък, макар че визуално ги зная, да науча сценаристите им, операторите, режисьорите. Не знам дали ще стигна толкова далеч, не ми е нужно. Знам само, че несъзнателно съм станала ревностен защитник на к-драмата, корейските актьори, фен съм на корейската кухня и съм открила колкото и да е странно, че мозъкът ми успява да започне издяланите им срички, въпреки че трудно формира памет.

Как станах фен на к-драмата?

Открих я, страдайки от сърдечна болка. След като животът ми не ми предостави това, което исках, открих заместител - също както има подсладители за захарта. После избягах и се скрих в този свят, който ме откъсваше от трудността в моя. После открих, че това ми носи терапевтичен ефект. После, се върнах към нещата, които обичам и ме вълнуват, добавих нови. Открих нов свят. Нови порти. Да вървя с моите обувки и моите крачки. 

Все още ми остава да ги реализирам - нещата, които толкова искам да правя. Имам сериозно затруднение, за да случа нещата веднага, но дори само светлината от отворената порта ми е достатъчна да се чувствам добре.

Вече не се чувствам като роб на фикс идея. Болезненото усещане, че ми е нужен друг в любов, за да се чувтвам цяла, е надрастното. Станах си самодостатъчна изцяло, макар и това да не ми е по сърце, но повече ме вълнува какво мога да направя, сама да си дам времето, в което да изпитвам трепети, подобно на влюбването. Радвам си се сама на себе си. Това е велико чувство, на което трябва да учим децата си - жалко е, когато късно сме се докоснали до това, за да създадем по-здрава връзка в тях, но животът си знае своето русло.

Сега за себе си искам само две неща. Не, нека си три неща. Двете са нови, а второто е неостаряващото, наследеното от дванадесетгодишната мен. :)

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails