Събудих се.
От сън, в който бях на дълбоко.
В мен.
Не в бъдещето,
нито в миналото.
Сълзите ми още мокреха очите ми.
Да, аз която рядко плача наяве,
Плача дълбоко насън.
Да плачеш е най-интимният момент, който може да съществува.
В моя живот досега нямаше на кого да споделя сълзите си,
нито любовта си.
Тъжно.
Не съм единствената с усещането,
но това не прави този факт по-лек.
Децата?
Децата са друго, те са клоните, а не стволът -
родителите сме протекторите на техните души,
те не са наше гнездо,
обратното е -
ние сме тяхното.
Нахлуват основни мисли в съзнанието ми.
От сълзите вече е останала само солта по кожата ми от няколкото часа бодърстване.
Преминава късометражна лента на живота през очите ми.
Искала съм единствено дом.
Като скала, от която да отскачаш за полет.
Днес ясно пред себе си констатирам, че не нещо друго, а аз съм Домът.
И нито един мой материален дом не е бил за мен просто квартира.
Душата ми така и до края в този житейски път ще си остане малко сиротна.
Като скала, в едната стена, която не си облагородил в архитектурен елемент.
Ще тъгува по бащата.
И по невъзможното неизживяно.
Смъртта е само факт, който отбелязва липсата на шанс за промяна.
При нас той бе белязан приживе.
И край.
Тъжно.
Най-същностното в живота е умението да създаваме и поддържаме връзки.
Затова не се научих от родителите си, а животът ми отне точката от която правех собствен опит.
Безтегловност?
Не, едва ли, даже въобще не.
Аз съм и точката, и Аристотел, и пръта, и Земята.
Ще създам плоскостта, от която от мен да тръват и се връщат, като дом поверените ми души.
Които и са най-сериозният ми учител -
не учителят учи, той се учи,
той е осъзнатият себеградител,
даващ начало на другите.
И не, не ми е достатъчно.
Липсва ми само едно парче от пъзела.
Само едно.
Все още усещам,
че ще го имам...
Предстои ми път на битки,
в който искам да споделям
любов.
Този човек
е действително специален!
☼
