От 22 години се грижа за потребностите на другите. Не бих могла да кажа, че преди това моите потребности са били пак мой приоритет. По-скоро животът е бил изграден и ръководен от "трябва" и в него е имало много малко периоди, моменти, в които съм се радвала... на себе си.
Тъжно.
Не.
Това е животът. :)
Днес имам работата, която обичам и децата, които винаги съм искала в съзнателния си живот. Трябва да призная, че не съм от добрите майки. Бих искала да съм постоянно зарадена с енергия, усмихната и креативна в общуването с децата, но не ми се получава, въпреки усилията, влагани от мен в ежедневието.
Въпреки че много обичам работата си и тя пасва на моето "икигай", реално можех да постигна много повече. Въпреки че обичам децата си, съзнавам, че им давам далеч по-малко от това, което бих могла. Разкъсването между двете полета: на родител и работещ някак те оставя на едно посредствено ниво, което лично за мен няма как да бъде замаскирано в удовлетворение.
Но няма никакви гаранции, че желаното щеше да бъде постигнато без едното или другото. Най-скъпото ти те мотивира вътрешно.
Но и те уморява, когато си сам.
За себе си зная отговора за постигането на щастливо излъчване в тази конструкция - истината е, че споделянето може да те завърши. И децата не са тези, които можеш да въвлечеш в своя интимен свят, защото те принадлежат на друго време, на друго измерение и са птиците, които трябва да пуснеш от гнездото си, а не да обвържеш с връзки, които биха могли да ги осакатят.
Балансът дава решение. Разпускането, развлечението и разнообразието, но те са условието, обстоятелствата, а не същината на щастието. Да, човекът е социално животно и той има потребност да изпитва топлината на друго близко човешко същество.
А теб какво те убива?
Няма коментари:
Публикуване на коментар