Не познава хора, не помни събития. Паметта й зависи много от състоянието й, а тя се уморява от почти нищо.
В първите минути не ме познава.
Приклякам и заставам срещу лицето й и я оставям да ме съзерцава.
Очите й отново са зелени, за разлика от всеки път когато състоянието и е било критично и изжлеждат сиви.
Зениците й сякаш се разливат в ириса й. Сякаш не служат, за да фокусират, а служат като път към откритата вселена. Стоят безжизнени, не заради липсата на кръв, а заради дълбочината на вселената в тях.
Баба ме познава.
Както е в леглото си тича към мен, протягайки ръце към лицето ми с думи на уста "На баба момичето.". Щастлива е, усмихва се, и възкликва: "Колко бързо порасна!"
Вероятно баба пази спомена за мен отпреди 30-тина години.
Но предпоследния път си спомни как ми бе подарила обиците си аметисти и ги потърси на ушите ми.
От няколко дни съм с тях.
Днес бях при нея.
Днес не помнеше това.
Бързо се умори.
В тялото й е останала само една шепа живот.
И една шепа любов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар