Радвам му се.
Патологично активен е.
Но прекрасен!
Не помня с какво се бяхме занимавали непосредствено.
И седнахме на масата до татко му, който похапваше блажено от онези любими на мъжете тунквани слепени две по две бисквити с ягодов конфитюр.
Борис припряно грабна двете последни останали бисквити.
Едната - за него, другата - едновременно подаде на мен.
Дава.
Изключително ме изумява, защото не е учен специално, не съм сигурна, че у дома имаме възможност да демонстрираме този модел дори несъзнателно.
Поглеждам го щастлива.
И му казвам:
- Това е най-вкусната бисквита, която съм яла някога през живота си! Благодаря!
Той ме поглежда и леко свенливо и някак деликатно и почти незабелязано свежда и накланя глава. Очите му се напълват мимолетно с нещо като отсянка на сълзи, без да откъсва поглед от лицето ми...
- Тези бисквити са много сполучливи и са ми любими. - рече баща му, след паузата и одобрението на жеста му.
Той не беше разбрал репликата ми. За разлика от Борис.
~ ~ ~
Знайте, при нас идват действително децата, които си пожелаваме.
Преди години пожелах детето ми да е напълно различно от мен, свободно и без свян и задръжки да изразява себе си. И големият ни син действително е такъв, до главоболие понякога. И сега предизвикателството на живота към мен е да се науча да го разбирам и му бъда родител, въпреки че не съм минавала през неговите пътеки...
Борис поисках да прилича поне мъничко на мен, за да не се чувствам самотна на фона на другите. И не съм сама. Лесно намирам пътя към него, точно по начина, по който другите не се сещат да реагират към мен. Предизвикателството на живота тук е не по-малко грандиозно - трябва да го науча да преодолява собствените ми недостатъци, наследени от него, бидейки негов безпогрешен ментор, на фона на това, че все още аз самата не съм успяла да ги превъзмогна...
Няма коментари:
Публикуване на коментар