Някъде, някога там, на 43 разбираш, че времето е странно измерение и си си същия, като онова 5-годишно дете за първи път осъзнало се, тичайки по зелените поляни. И най-хубавото е, че не си се променил и че отново тичането по влажна трева ти създава същото усещане за свобода и удоволствие, в този временен акт на съприкосновение на стъпалата ти с живата земя се чувстваш свързан с вселената и разбираш своето място в нея, независимо от микроскопичния ти размер в този необятен мащаб.
Целуваш въздуха, целуваш онова момиченце, запазило живия поглед на сърцето към новото и към истинското и го приемаш с всичките му недостатъци, защото то е най-скъпото и единственото, което имаш безрезервно и окончателно!
И откриваш, че обичаш живота, о, само как го обичаш, по най-вулгарния и налудничав начин да го предизвикваш да бъде твой!
Разбрах всичко!
Или почти всичко!
Разбрах, лудите 40-те и за пореден път простих!
Този път на себе си, че съм това, което съм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар