Преборих много бързо отвращението към себе си (като продължение от миналата тема). Усещането на това чувство силно ме обезпокои. Дори и да не кажа, че не съм го изпитвала друг път, то в другите два случая, за които се сещам за нещо сходно, е било толкова слабо и за кратко, че не може да се направи сравнение.
Това наистина е нещо ново, което трябва да се опитам да анализирам и открия корените му.
За урока се сещам.
И все пак аз се справих добре. Излизам от вира навреме.
Има една истина, която трябва да приемем в този живот: не можем да променим другия, неговото отношение и поведение към нас трябва да се разглеждат като факт и да правим преценките си спрямо тях, а не по илюзорни очаквания, макар че никога не съм се оставяла на илюзии, твърде прагматично и реалистично ми е мисленето в ежедневието.
И така, спешното отделение се откри и свърши своята работа: с малко четене за архетиповете.
(Оттук даже си поставих втора задача: да напиша нещо за "Когато Сенките на Архетиповете надделеят"...)
Надявам се, че ще успея да събера сърцето си.
Не знам колко време ще ми отнеме.
На практика и в есента затвърдих стара истина за себе си.
Ако трябва да си отида сама от този свят, нека да е, вместо да храня духа си с лоша храна.
Колкото и да сме силни да се справяме с нещо, което не ни понася, то отнема от енергията ни, а за мен е важно тя да може да бъде градивна - имам да водя душа, като задача всевисше и тук предателството е невъзможно.
И все пак се чудя, как може да не страдам след като прекъснах 18-годишна връзка, а нещо, което не би могло и да се определи като връзка за няма година, да ме кара да страдам.
За какво всъщност страдаме, когато губим другия? За неосъществените възможности, за разминаването в чувствата, за собствените си чувства или гордост, липсата на шанс, яд, че виждаш, че си пасвате, но той не те е избрал, неизживяното, отхвърлянето... Нямам съзнателния верен отговор. Знам само, че постъпих правилно за себе си и че въпреки това сега не ми е ОК.
И още нещо, да не забравя, невинаги грешката е в нас - разглеждам архетиповете за жените и откривам, че добре се справям с балансирането им, но не същото мога да кажа за другия, доколкото го познавам... Ще изрека нещо, което не би му харесало: и все пак наистина се оказва, че аз съм по-пораснала, въпреки малките ми несъвършенства, които само показват, че съм жив човек ;) Важна е посоката, в която растем, нали?
Благодаря ти, Дево, че си до мен!
Няма коментари:
Публикуване на коментар