Знаете, има една приказка - доброто момиче пресича реката, като потекат златните води по заръка на бабата...
Станах голямо момиче. Толкова голямо, че използването на думата "момиче" по никакъв начин вече не се връзва. Но знаем, че душите ни трупат години далеч по-бавно от тялото и те обикновено са на близка възраст когато се раждаме и когато си отиваме... Отклонявам се...
Станах голямо момиче. Предусещам и знам кога една вода е дълбока. Давала съм си сметка, кога дълбоката вода е по силите ми и когато съм навлизала навътре е било защото си е заслужавало. Има пътища, които те отправят към дълбоката вода и без да искаш - те са задача всевисше.
Понякога навлизаш в дълбоката вода, която ти е чужда. Защото търсиш нещо или копнееш за нещо... Надявам се, че има шанс да попаднеш на дъблок златен вир в реката, въпреки черното отгоре. Всъщност, това е единствената ни задача - да плуваме независимо от цвета на водата, защото нямаме привилегията да имаме бабата от приказката.
(Това ме кара да се замисля повече за метафората, която се крие зад образа на бабичката... Но това е друга тема на разговор.)
Станах голямо момиче, а все още не знам как да изляза непокътната от дълбоките води, в които съм навлязла. Навлязла съм по собствено желание и решение, навлязла съм, защото съм рискувала и за мен е грешка да не предприемаме рискове в живота си и се държим само на мъдростта в отношението към живота.
Излизам от дълбока вода. Хубаво е, че все пак употребявам думата излизам. Дрехата ми е черна. Тялото ми е покрито с мазни черни мазутени петна. Душата ми се държи като затворена светулка в клеясала неработеща нощна лампа...
Гърчът е страхотен.
Изпитвам непримиримост, изпитвам отвращание към себе си, гади ми се, бих искала да преобърна извътре тялото си... Но защо?!
Усещането е грозно. То е урокът ми.
Но трябва ли да му се случва на човек подобно самобичуване? Трябва ли винаги да заобикаляме местата, които ни се виждат като тресавище, за да си гарантираме, че няма да попаднем в подобно състояние.
Не смятам. Имам идеален опит да избягвам блатата пак от уроците на живота, но това не значи, че си израснал. Но е и глупаво да се втурваш на дълбоко гмуркане в басейн, който не е за теб, нали?!
Станах голямо момиче и все още не знам как от дълбоката черна вода можеш да излезеш ненаранен.
Извършителят на душевното нараняване е само един и това си самият ти - другият човек или обстоятелествата са само фонът на картината.
Едно златно момиче никога не може да стане черно независимо в колко дълбоки и черни води навлиза. Това е истината. Другата истина е, че може да се загуби в тях...
(Ако един ден поема по един определен път, който още не съм избрала за моя, бих се радвала да напиша книга за всички онези момичета, чиито души са претърпели насилие. То има толкова много форми. Редица от тях не разпознаваме и дори приемаме за нормални.)
Излизам от дълбок черен вир. Хващам една или друга своя проява като продукт на омърсяването Опитът и мъдростта ми позволява да ги засека. Но се чувствам изтощена, за да ги коригирам своевременно, а аз въобще не бих искала да ги допускам. Хващам се как насочвам стрелите на недоволството към собственото си тяло - същото, с което живея вече 8 години и би трябвало да съм приела като такова.
Винаги има друг начин. Дори и тялото си можеш да промениш не защото го мразиш, а защото го обичаш. Извътрешната сила е важна. Тя трябва да е раждащата, а не убиващата.
Но все още явно не съм пораснала толкова, че да стъпвам уверено по този начин. Нямам своята бабичка. По-точно, никога не съм се радвала на ментори...
Какво да се прави, в някои пътища си пръв и трябва да проправяш пътеки сам :)
Знам само, че егоцентризмът не е моето.
Не искам да бъда сама, за да бъда себе си.
Трябва да е възможна и тази версия!
Дано да имам шанса да се науча...
Няма коментари:
Публикуване на коментар