Правя извода, че не се получава, не се получава, независимо от отдадеността ми, независимо, от жертвите, които понасям, въпреки целенасочеността, въпреки инвестициите... Сякаш буксуваме, жестоко буксумаваме и отношенията ни стават все по-незадоволителни, лошо продуктивни... От това, че не виждам смисъла, даже напротив, колкото и съзнателно да си подчертавам, че това е доброто, което мога да направя, всяка клетка в тялото ми се предава...
А аз не искам да се предам. Все още искам да живея, все още се радвам на слънцето, все още имам куп нереализирани планове за себе си, все още съм влюбена във вятъра, все още очите ми жадуват за синевата, а ръцете ми да изпитат усещането от прегръдката на десетки години живяло дърво...
Обръщам монетата.
Този път в центъра на вниманието поставям себе си, моите желания, моите планове, моите копнежи, с времето, което им е нужно.
Питам се, ставам ли нарцистична?
Не, не бих казала.
От много години той е моят живот. Аз съм част от неговия, но моят му принадлежи изцяло. Как тогава да споделяш, има ли какво да споделиш?
Ако искаш, сине, върви - с мен донякъде или сам, няма значение, аз твърде дълго тъпча на място, продължам по свойта пътека... Амин!
Няма коментари:
Публикуване на коментар