1.10.11

За светлината в нас...


☼


Видя как очите му се отдръпнаха някъде далаче в дълбокото и загубиха блясъка си. Завеса тъга се плъзна по лицето му. Видя го как бавно се обърна и се отдалечи в тълпата войници. Но нямаше време, защото войната го чакаше.

...

Беше станал свидетел на последната сцена. Вождът за пореден път не оправда доверието му. Битките все по-малко бяха негови и на шепата народ, която му бе останала и с която защитаваше единственото, което им бе останало – земите им.
Вождът му бе обещал, че ще му помогне да си ги върнат отново, но че ще трябва първо да отблъсне набезите на хуните, които плячкосваха и изтласкваха неговия народ.
Той се съгласи и беше редом до него и дори в трудни моменти посичаше и неговия и своя враг, и му даряваше целия си ум, за да изтласкат врага надалече.
А се беше изморил. Не от битките, нито от сраженията, нито от глада и жаждата, които съпровождаха войнишкия живот. Крепеше го мисълта за жена му, за децата му бели, които растяха далеч без да го познават. Кървеше сърцето му при всяка новина за загубен негов клан, за убит човек – защото той познаваше добре всеки от хората си, и името му, и мечтите, и болежките.
Докато бе бродил дълбоко в полетата бойни бе загубил земята си, дома си, вероятно и останалото малко от народа му, неприсъединил се към войската, бели жени, старци и деца.
Дълбоко плака, когато вождът отказа помощ на стареца, изтина лицето му когато не отвърна на жената с детето, която бяха срещна ли по пътя си и го откъсна от сърцето си когато остави момчето на клоните...
Обърна му гръб, а войниците му, шепа юначни момчета, застеноха редом до него. Знаейки, че вождът има право да отнеме живота им... Но те принадлежаха нему, който им бе обещал земите, който носеше децата им на рамо, който ги спасяваше на полето...

...

Вождът тихо сведе глава. Извърна се бавно. Воденичен камък смаза душата му отвътре, макар краката му да издържаха натиска и не подведахо тялото пред хората му.

- Воини, на бой!

И сам се почуди с каква сила гласа си изпълни. Битката беше последна. Нямаше да има друга след нея.

...

Бяха останали сами. Съвсем сами в пустошта на полето. Вече дори възгласите на братята им по съдба не се чуваха, потънали далече зад хоризонта.
Бяха останали 9.
Само деветима смели мъже.
Сиротни души без дом и семейства.
Земята им назад я нямаше. Напред бе чужда.
Тогава воинът стана. Бавно изправи се сякаш върху раменете си огромна скала носеше. Извади меча си, неръждясъл от чужда кръв. И в земята го забоде.
- Момчета, тук ще строим!

...

Битката бе последна. И войната свърши. Връгът бе изчезнезнал. Бе сторил това, което се чакаше от него. Народът ме бе устоял. Малките хора, които до скоро не знаеха що е куршум и милееха за чуждата болка, като за своя.
Настана веселие. Върна се кръвта на лицата им. Върна се светлината в очите им. Той знаеше, че е изпълнил дълга си и бе време да връща малките хора с големи сърца във дома им.
Държеше да мине отново по същия път. Едно момче го чакаше горе на клоните, и майка с дете на ръце, може би старец...
Свали юначето малко. И се огледа. Видя нещо, което преди го нямаше.
Зад гръба му се голям град се издигаше. С бели стени, с лъчисти прозорци, с яки покриви и живи цветя по балконите...
Малко хляб им трябваше, малко вода, за него и войската му омършавяла.
Хората се затичаха и приютиха, нахраниха воините. На градоначалника воинът-вожд бе поискал да поблагодари. И седвал, оклюмал тежка глава, заради хората дето бе по пътя си загубил завинаги, чакаше с тихо сърце да стисне мъжка ръка.
Двамата се гледаха с тиха лица. Изпити от болката, но с живи пламъчета в очите, за дето бяха дали опора на други да сеят жита.

- Ти бе най-добрият ми воин, и стратег, и другар. В теб винаги съм вярвал и за пореден път ми показа, че моето доверие си оправдал!
Град съгради.

За цената, която плащаме - ІІ


И защото животът не е една права линия, която да следваме и предначертаваме, а изпъстря пътя ни с предизвикателства. И може би, слава Богу, защото не само, че иначе нямаше да е интересно, както обича да казва шефът ми... Животът за време от половин година ме постави в ситуация, в която да погледна и от другия ъгъл за цената, която плащаме, в отговор на - Цената, която плащаме

За себе си, доказах правотата на една вече изживяна и осъзната истина, започне ли човек да изпитва недоволство в направлението, в което посвещава силите си, значи посоката е грешна, в смисъл, не е неговата...
Това обяснява и защо толкова дълго не съм писала тук и дори защо последните ми текстове са по-нарядко.

Преди време ми се искаше да напиша, че ако не минавам от тук, през блога си, този малък оазис и пристан на мислите ми, и мой си релакс, разговор със света и споделяне – то значи просто ме няма, в единия или другия смисъл.

Е, през последните ми две седмици, може и малко повече, ми се случи да умра. За пореден път. Но отново животът в онези микроскопични клетки, които изграждат само една част от мозъка, се събра самостоятелно от мен и ми помогна да си стъпя на крака много по-бързо от последния път...

Опитът е ценно нещо, дори когато не осъзнаваме. Уловил изтощението ми, неудовлетворението ми, организмът ми, воден от негово величество мозъка, просто ме остави да се разболея. За няколко дни. Но без мисъл, без сила, без светлина... Вярно, мина бързо, простичка инфекция...
В друг случай бих се разтревожила, че за половин година на два пъти се разболявам, като буквално се стоварвам в леглото без да мога да мръдна от безсилие. Такова нещо не ми се случва с години, а сега...
Но разбирам, че организмът сам е немерил път да ме защити, като изтласква преумората, недоволството, всеотдайността, прекалеността, грешния максимализъм и перфекционизъм, не-тата, зараждащия се негативизъм, загуба на облик..., веднага от тялото.
Прилича малко на онази философия на мъдреците в индийските ашрами, които виждат в разболяването на новите си поклонници изцеление на духа. Съществото ни се чисти...
Другият случай е организмът да остави цялата тази дълга поредица, недоизписана даже, да работи, да дълбае, ненаситно да изяжда пластове от съществото ни с времето. Всъщност, този път се превръща в хроничен болестотворен процес – платих си вече един път с болки...
Ако се разровя във философията на източната медицина, сигурна съм ще открия, че единият орган е на гнева, а другия на живота и раждането...
Всяко заболяване си има своята предистория, но тя не включва само срещата на организма с факторите на околната среда, дори наследствеността, а и ума ни...
Така че не позволявайте чувствата ви да се превърнат в анамнеза. Защото негативните мисли ни разяждат и чисто физически от вътре и поставят, макар и бавно, началото на онези нелечими неприятни хронични, най-вече, автоимунни заболявания.
По-добре – нека мислите ни да лекуват.
Което е най-трудно - да погледнеш света с чисти очи, да отвориш сърцето си, да прегърнеш вселената отново и да летиш наред с вълните в пространството, по начин, който си в синхрон със себе си и с нея, вселената :)


А продължението на приказката?...
В следващия пост :)

☼


Посвещавам на всички, които в даден момент от живота си са били разочаровани, но не за неполучените наготово неща, а там където са хвърлили съзнателно и несъзнателно сили и са се раздали... Може би излишно, може би прекалено, вероятно и точно, но това няма значение... :)


19.07.2011 г.

28.9.11

...летя...


Много неща не знаех, още повече, може би, забравих. Всяка клетка в мен пътува, сякаш във вселена без светове. Не защото ги няма. Ето виждат се, но мигар зрението може на сърцето топлината да донесе.
Твърде дълго ме остави сама.
Свикнах да не обръщам внимание.
Привикнах да забравям себе си, някъде там във вечерните късни часове, когато те чакам, опитвайки се да бъда някак нетипично за мен дейна и будна.
Аз обичам да ставам в зори.
Или напротив, да летя вечерта.
Не ми дари тихи мигове нежност рано сутрин, защото те нямаше.
И отне самонадеяно моите вечерни полети.
Все така нежно целувам устните ти,
Все така тихо копнея за топлината им,
Но умът ми е някъде другаде,
Може би далече загубен в галактика
Без гориво за обратно.
Този път твой ред е да ме настигнеш,
а на мен - да летя...

23.9.11

Има си име...


Това е четвъртият дизайн на блога ми. Надявам се да ви харесва. Като есенна изненада, която тихичко пасва на смирената ми душа.

Преди две години започнах блога, стрелната като водно конче да търси живота и собственото си щастие – защото реалността доста уморява понякога.

После се превърнах в птица, окрилена от онова прекрасно чувство, че обичаш, че мислите ти, сънищата и дъхът ти се къпят в нежни розови цветчета...

После притихваш, прегръщаш копнежа, и болката, и стремежа, и си казваш, че докато усещаш дъха си, ще се оставиш огънят да те изгаря от вътре, защото дори и да боли животът ти с чувството е жив и прекрасен.

Изтормозена по-скоро от себе си, повикала есента преди лятото да е напуснало шетнята навън, изпълнените ми с мечтание очи се вглеждат в прозореца. Изледът е прекрасен и ми напомня тежките зими, в които въпреки че бяхме сами някога много отдавна, не се чувствахме самотни. Студени върхове, и топла камина, прозорец, в който оглеждам огледалния образ на това, което преживявам, а всъщност...

А всъщност както преди две години само чувството ме кара да обичам, да се усмихвам и все още да успявам да се откъсвам и по-малко да летя.

Чувството си има глагол, и име даже си има...

Но то е зад прозореца, където е толкова скъпо, вълнуващо, но и ветровито, за разлика от вътрешната страна, където е тихо и ненужно самотно...

Дори да изрека думите, какво ще ми отговори вятърът?

18.9.11

Образи


Наблюдавайки я, естествената й артистичност отново ме пленява и ме отнася във времена назад, когато може би съм била на нейна възраст...

И припомням себе си безбрежна, със своите по детски още чисти мисли и усещания. Как бях забравила само обичан трик за разтоварване в мигове разговор със себе си...

Как обичах пред огледалото да се превръщам в дама от приказките и как цветовете искряха на младата кожа и в блясъка на очите. Не, от гледалото ме гледаше лице, моето и не, същото всъщност, което днес виждам само сутрин преди да поема по бездиханния път към работното място...

Защо така се случва, че забравяме лицата си.

А цветовете може би все още толкова ми отиват...

Взела съм си туш. Много малко ми остава до първия щрих.

После ще събира черно-белите образи, целунати може би в нежно розов ретро стил тук-там, и ще ги пръсна, за да ги видите...

:)

2.9.11

Някак липсва ми само...


Някак липсва ми само едно парченце от пъзела, за да кажа, че съм напълно щастлива и от този свят няма какво повече да получа.  Пъзелчето нагласям от дълго. Не, не го търся, защото го имам и е в ръката ми. И защото, може би, ми е толкова скъпо го кътам като малко сърце във дланта си, като свещ да не угасне...
Толкова пъти е имало начин да го сложа там в наредената картинна мозайка, за да бъде цяла и... замирам във въздуха, с оставена в безтегловност ръка...
Спирам. Затварям шепа и плътно стискам ръка до сърцето си, в страх да не загубя, него парченцето от целия пъзел.
Изричам наум тихи слова, като среднощна молитва, като плач на дете, като глухо ридание на сива вдовица, като самотен баща...
Чувам само как сърцето ми остро тупти.
И не знам, честно, дали не тупти не сърцето ми, а дланта...

19.8.11

Ягоди и малини


Трябва ми промяна. Боже, как ми трябва промяна.
Всичко, което правих ненаситно, жадно и настървено в продължение на две години, някак се изхаби, изтля, изгоря, стопи и няма искрица огън, която да ме задържи да продължа да вървя, а да се влача не ми е по вкуса.

Трябва ли да си мисля, че най-накрая станах обикновен човек и се изморявам, както се изморяват и другите, и се отегчавам, както и другите, и дори ми втръсва да съм просто аз и ми си се иска да съм си буйното аз, което помня в детето преди да се е срещнало с вятъра в полето...
Може би станах човек след толкова лета и през лятото както на другите им се почива и аз се отдавам на спокойствие...

Ще измисля нещо щуро. Няма начин. Защото след като си се намерил. Си повярвал във възможностите си. Просто не можеш да продължиш така, като в хралупа за сън.

Продължава да ми се ходи из света с моята раница.

Междувременно се хващам, че съм станала жестока и мога да изпепеля с очи и да изям без окото да ми мигне. Просто, ми писна. Дали е нормално?

Странно, но именно така се чувствам силна, а силна не съм била от много години. Не помня и колко. Мога в разочарованието си целия свят да помъкна на гръб и детето си за ръка да проводя през гъста пътека.

Сега разбирам бащата на Икар, като него бих изковала криле, и като сина му бих изгоряла...

Само обаче едничка мисъл ме връща. За да се превърне фениксът в истинка птица, да се рее във въздуха във високо въздушни кръгове и душата му да се превръща във стихия, която теб, моя тиха страст, да обича :))

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails