Свикнали сме да мислим, че мъдростта е присъща на старците. Факт е обаче, че на края на своя житейски път, остарели, ние връщаме очите, с които сме гледали в детството.
Не знам, може би, беззащитността, слабостта, определят очите ни да виждат света по-голям от колкото е, да го виждаме пъстър и пленителен, дори когато е суров с нас. Достатъчно ни е просто нечий поглед и допир.
Има и едно друго крехко невинно условие.
Само като сме деца и остареем имаме време да играем, да се взираме в себе си и да творим чудеса във въображаемия ни свят, в нашата вселена.
Да, търсенето е спряло, защото всъщност, както старецът, така и детето, има всичко, дори и да не стига къшеят хляб.
Хващам се, че може би остарявам след като откривам, че реално от собственото ми възраждане преди 2 години съм спряла да търся. Не в този практичния смисъл... Но спечелих в друг, отново върнах оново властно чувство в себе си да притежавам галактики. Няма безпокойство, няма тревожност, има само доволство и усет на днешното, моментното, изпиване на мига.
След минути е утре. 19 май. Денят, в който преди години се радвах на сестра си. Сега щеше да направи 36. Времето минава по-бързо, отколкото душата ни може да се изплаши, а моята дори не можеше да плаче дълго.
Никога няма да забравя как в един от последните й месеци, кротко, напук на болката, която изпитваше, ми каза: „Како, не се ядосвай за глупости.”
Не се ядосвайте за глупости.
И бъдете мъдри по детски
Това осмисля живота ни :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар