Женското в мен се опитва да празнува. Нежността, объркаността, виталността, грижовността, топлотата, романтичността, тревожността и безумното бърболескане дори дават такава пъстрота и крехкост на света, с което го правят изящен.
Не знам как да празнувам. Все още не съм се научила да празнувам. Радвам се на моментите, които предизвикват усмивка, които карат душата ми да цъфти и изгрява.
Светът често те затваря като под похлупак и не ти дава достъп до въздух и слънчеви лъчи.
И тогава като млечка в асфалта пробиваш нагоре.
Понякога не ти е ясно, цвете ли си, бурен ли си или билка. Вероятно всичко накуп. И точно в това е сладостта на жизнения ти път.
И все пак... искам повече да съм цвете и билка.
Искам повече да съм жена. Да имам възможността да давам полет на заложеното ми от гените, нарекли ме да бъда нежна, създавам красота и лекувам с ръце.
Когато си сам, си трудно цвете, трябва да пълзиш като бурен и се разпространяваш навсякъде.
По-красиво щеше да бъде да съм стрък фрезия.
Вероятно е глупаво, вероятно е обречено, но дори сега в тези средни години си пожелавам да мога в този живот да вкуся чувството да бъда жена до нечие топло рамо...
Нека бъда безнанежден лунатик, но дори и нощта се нуждае от луната...
Няма коментари:
Публикуване на коментар