Като си почине от вихрушката на делника,
Същността ми си остава все същата
Леко отнесена
С химикалка в ръка.
Наслаждавам се на уединението
И
Излъчвам.
Къде се изгуби, неразтворено цвете!
Всичките ми писма са до теб!
Сърцето ми вчера щеше да изскочи -
Бива ли да ми причиняваш такъв туптеж,
Губейки се от единственото място,
Където мога да поглеждам от време на време в душата ти?
Да беше ми дал знак
Щях да те последвам
До ръба на плоскостта, която обитаваме.
Има връзки, които не можеш да обясниш,
Но ги има!
Вероятно незнайно как заложени в гените.
Припознах те,
Нямам катинар на душата затова!
Няма коментари:
Публикуване на коментар