Последните пъстри казашки очи

Казват, че по празниците си отиват най-добрите хора, а за мен месец май от месец на празниците и влюбеността, зараждането на новия цикъл на живот, се превърна в месец портал.

Преди малко разбрах, че сестрата на баба ми си е отишла от този свят, точно в 12 часа на тазгодишното Възкресение. Кога си отиде баба ми, Бога ми, не помня, смътно знам, че е през март. Кога си отиде вуйчо ми, свързана фигура с тях двете, не помня, знам, че беше през май. 

Помня дните портал само на сестра ми и баща ми. 

Леля Марийка, както упорствах да я наричам, защото реално беше само с 3 години по-възрастна от баща ми, и баба ми си приличаха толкова много външно в старостта. Погледна ли я, сещам се за баба. Същият лик, същите очи, дори същата осанка... Но същото е само това.

Като изпращахме вуйчо ми, толкова ненадейно и рано тръгнал си, припознавах познатите очи и се радвах, защото виждах и баба. Бяха отворени очи, любопитни очи, дълбоки очи, очи светове, но не с онзи контакт, който можехме да направим очи в очи с баба, която ме позна дори след заличаващия инсулт...

12 години разлика. Толкова различно гледани, различно обичани, огледално проявен живот, непомирили се като хората, надявам се, да се намерят с добро горе! Възхищавах ѝ се, защото не се боеше от компютъра, социалната мрежа не ѝ беше чужда, редеше стихове и пишеше, и макар да не бяхме близки усещах споделената връзка, която носехме от кръв, гени и начин да се себеизрязваш...

Отидоха си последните пъстри казашки очи...

Светъл ти полет, лельо Марийче!