За силата

На първородния ми син

Имало едно време един воин. Славен воин бил той. А времето било размирно и тежко. Мъжете едвам се прибирали у дома и отново били свиквани на война...

Воинът имал дом. Малък, схлупен, но топъл и спретнат. А в него го чакала ситна жена.
Всеки път след война воинът се прибирал изтощен и падал почти в несвяст пред прага на дома си, недостигнал още прегръдката на жена си.

Кротко дребната му женица го поемала в обятията си и го полагала на платнище в центъра на единствената стая, която делели, с двете си невръстни дечица.

И тогава, женицата с цялата си смиреност, обтривала раните му, измивала косите му, причесвала ги грижливо, подстригвала брадата му, хранела го с топли супи с от нейде изнамерени домашни птици...

В ъгъла да огнището стояли двете дечица – момче и момиче – и без вопъл следели движенията на своята майчица, превърнала се с годините в сива сянка.

Минало се време. Един ден бащата се прибрал и не могъл да стане повече. Тогава синът тръгнал на война, гневен, за да отмъсти на враговете за бедите на семейството му. Майката все така измивала раните на съпруга си вечер, а денем се губела из нивите, за да докара малко хляб за дома, както винаги е било.

Случило се така, че една нощ войната достигнала дома им и страховити воини нахълтали в схлупената постройка. Бащата горко проплакал. Майката смирено погалила страните му. Тогава от зад огнището изскочила с меч в ръка и ризница дъщерята и отблъснала черните мъже пред изумените погледи на своите старци.

Зората разкрила синьо небе. Във въздуха се носел аромат на билки и цветя. Денят сякаш нехаел какво бе сътворила нощта и затова че кръв и сълзи напоили пръстта.

В една схлупена къщурка, някъде там, близо до планината, стояли прегърнати три фигури и приглушено ридаели. Не заради болка, и не заради мъка...

И дъщерята разказала:
- Години наред гледах как ти, татко, с последни сили падаш в обятията на майка, която е на половината на ръста ти. Но тя от нейде намираше сила и въпреки сълзите и отчаянието, които съпътстваха нощите и, когато те нямаше, обтривайки пепелта и кръвта от тялото ти с такава нежност, която заразяваше и от която се възхищавах. И се зарекох да бъда силна като нея.

После, скрита в ъгъла до огнището наблюдавах теб, как се изправяше, и как по-късно посичаше ловко тръстиките, подготвяйки се за новия поход. Не беше трудно да запомня всяко твое действие и необезпокоявана от никого да го повтарям, и повтарям, и повтарям...

Възхищавах се и на теб. Но не само заради силата ти, благодарение на която отблъскваше врага и имахме мира в селото си, но затова че всеки път намираше пътя към дома ни и не се боеше да паднеш в скута на мама. И се зарекох да обичам като теб.

Силата, сине мой, има различни форми, и прояви. Но нито една сила не си струва, ако не е подхранена от... Сещаш се от кое ;)

Писането - 2

Невероятно нещо е човешкият разговор. Дори когато не е директен. Защото при всички случаи тази комуникация те провокира, и ако си позитивен и честен пред себе си, да обобщиш своите си житейски сентенции.
Така спомнанно, без някога да съм се стремила целенасочено да описвам какво е писането за мен - защото макар и да не съм име, през целия си съзнателен живот аз и писането сме нещо неразделно - изразих най-истинната формулировка за мен. С тези няколко думи събирам в едно това, което то е за мен, моето отношение към него и дори препятствията и трудностите, които ми създава...
Писането е все едно да отглеждаш човек...
Толкова е сериозно.
С тази разлика, че никога няма да те погали, въпреки че може винаги и по всякакъв начин да ти скъса нервите :)
Излишно е повече да се пише.
...

Кратка приказка

Имало едно време едно човече. То си имало съратник и заедно крепяли нещото.
Човечето обаче много обичало да се пудри и постоянно сочело мястото на своето другарче поне на стълбица под неговата. Вероятно за което първото човече имало основания, но това никак не било сигурно предвид държането на нещото, ако не и обратното понякога.
На второто човече един ден му писнало и вместо да се придържа към съвременната приказката за мравката тръгнало където тръгнало.
Разбира се, че първото човече можело идеално да се справи със ситуацията и вероятно си намерило нов подчинен съратник пред когото често пилеело грим и помада, но със сигурност усещанията му били други и нещото станало по-различно и често му било празно и горчиво под лъжичката, ако въобще можело да настрои тези струни в себе си и се заслуша в тази мелодия на сърцето си.
Какво станало с второто човече?
Намерило си другарче, с което да танцува!

Състояние йода

Познавате ли знаците от китайския календар?
Знам някои, но не мога да твърдя, че помня всички, същото се отнася и за поредността им.
2015 е година на овцата, дървената. Още не знам какъв е смисълът китайският хороскоп да разглежда знаците като водни, дървени, метални..., някой ден специално ще се посветя да потъна в това познание, но не днес...
Не ми допада фигурата на овцата и дори изтръпнах след като разбрах символа на следващата година. Не ми пасва някак на моята вътрешна философия или код, с който съм се появила в този живот. Макар че ми допада израза за черната овца, онзи езически обичай за прогонване на лошия късмет с такава фигурка...
Вероятно ме и изплашиха предсказанията за несъвместимостта на годината на Овцата с моя астрологичен знак, макар другото ми аз упорито критикува нелогичността на прогнозите, използващи двата зодиакални календара.
За половината ми семейство, оказва се, годината ще е добра и това е успокояващо. За мен и малкото обаче, не. И си мисля, че няма как да е иначе, защото на него му предстои да навлезе в света на възрастните - или поне на организирания от възрастните, който смятам, че не е най-толерантният към уникалността в личностите, а и дори за обществото - а на мен ми предстои да се откъсна от него...
А откъсването от извора ти на живот, няма начин да не ти причинява страдание...
През тези почти три години пих от най-истинската жива вода и успях да върна много от живота, от себе си, от любовта, от огъня, на непоколебимостта, да открия увереността и лекотата, но... Но в същото време се раздадох страшно много, което ме изчерпа до краен предел и последните немалко месеци бих казала дори, че ме превърна в сянка.
Сега си мисля, че след галопиращия период на тигъра, дракона, змията и кончето (може да бъркам поредността, но това е без значение в случая), наистина духът ми се нуждае от смирение, за да успея да съхраня себе си.
Този път не ме влече надпреварата, ветроходството, сърфирането, делтапланеризма... Искам да отрия другите светове, дълбоките, вътрешните, да разбера йога, да овладея действително техники по медитации, бих се занимава и с хипноза, бих заспала дълбоко, но останала да наблюдавам отстрани, бих понесла и дъжда, и вятъра, и студа, и безжалостните слънчеви лъчи, само и само, да открия ключа, който да ми даде онази аура, с която да мога да целувам спокойна детето си и с мимолетното докосване да му предавам спокойствието, от което то се нуждае, за да се чувства откривател на света и властелин на живота си!
Ще ти бъда приятел, 2015 година, поне се подготвям... :)

Да дишаш с пълни гърди...

Хубав беше този навик всяка събота да пиша тук, споделяйки последните прозрения от седмицата. Понякога животът е по-динамичен, отколкото си способен да му отговориш. А не би трябвало да му се позволява да взима надмощие над собствения ти избор.
Този уикенд си наложих да изкарам един обичаен, типичен уикенд - не знам откога не съм имала такъв, със сигурност, не през последните 2 години. И организмът, разбира се, не пропуска да ми напомни за издевателствата ми над него, благодарейки за нормалната продължителност и време на съня с главоболие...
Но не главоболието ме притеснява, превърнало се в чест посетител в ежедневието ми, а празнотата, която неочаквано за себе си изпитваш, след като си казал стига на работата и на новата, вече стара, рутина, отнела ти и малкото откраднати минути свободно време след израстването на първото дете заради появата на второто...
И се стъписваш с вледеняващ ужас да не би все пак онази прозорлива истината да е била вярна и за теб - след края на еуфорията от появата на сладкото, обичано, желано бебе, която умората ти с безжалостни плесици е изтръгнала от теб най-накрая - че се "скатаваш" в работата си от признанието си, че нещо не ти харесва...
Някак ми се иска да взема по-дълбоко въздух и да дишам с пълни гърди.
Искам просто да бъда себе си.
И знам, че мога да го направя!

За Оркестъра и Титаник

Знаете ли какво казват шопите за Козирога – благородно животно, оно такова нема, изтрепахме го.

Нали знаете природата на Дивата коза – да се катери по скалите чудно по какъв начин, за да поближе малко сол. Те си знаят защо е нуждо да я търсят на такива височини, почти отвесно на земята...

Но също така знам, че Козирог не се захваща да върши нещо, ако усеща с природата си, че то е безсмислено и ще бъде разпиляно...

Знаете ли, че Оркестъра на Титаник е останал да свири до края? Мисля си, че, ако на командния мостик притежаваха качествата на Оркестъра, едва ли днес щяхме да гледаме същия филм на големия екран.

Каква е връзката между притчите за Козирога / Дивата коза и Титаник...

Бидейки от Оркестъра по собствен избор, една Дива коза, изпълнявайки Вивалди с Оркестъра си, би се вкопчила в руля, за да се избегне прииждането на вода в плавателния съд.
Когато въпреки, нахлуващата вода, ти обърнат внимание на цигулката, по смисъла на Козата, не ти остава нищо друго, освен да си образуваш плавателен съд и поплуваш ;)

На Кръстопът...

Наближава Кръстопът...
Не е изненадващо. През живота си многократно попадаме на дилемата, коя посока да изберем. Но сега ме занимава друго...
Знаете онази приказка за птиченцето, което каца веднъж на рамото... Тази година ми е много показателна, за това как трябва сами да се научим да развиваме сетивата си, за да осъзнаваме кога ни е кацнало птиче и какво птиче е то. Или по друг начин казано - кога Бог ни е подал ръка и шанс да поемем по пътя към мечтите си и изразяването на себе си или собственото си щастие, няма значение как ще го наречем.
Риск е да поемеш по даден път, независимо дали ти тръпне душата за него, когато си полусляп, но ако не рискуваш няма как да развиеш сетивата си. Същото е като с проглеждането на бебето, когато се пренасочва от усещанията си вътре към образите пред очите в опитите си да ги проумява, защото въпреки че е родено с очи, то до този катарзис в съществото му не ги е използвало...
Започнах да си позволявам да рискувам, да скачам във водите, дори без да съм ги опознала предварително, както цял живот съм правила, да се питам дали си заслужава или не, дали няма да СБЪРКАМ. Никога не сме застраховани от грешките, но грешките са опит и колкото повече грешим за незначителна неща, толкова по-добри ставаме в движението по пътя си за съществените.
Естествено, че плащам са грешките, но и преди плащах, бед дори да съм направила нещо.
Сега, наближавам Кръстопът. Спряла съм на няколко километра от него и плахо го наблюдавам. Знам коя посока да поема и е истинката за мен, за да не се върна отново на същия кръстопът...
Но истината е, че трябва и да си готов, защото опитът ми до момента показва, че дори и криввания са те отдалечавали от твоята посока, те правят по-добър за пътуването по нея, докато преждевременното посвещаване пак те води до същата точка с разочарованието и обезнадеждаването, и объркването, кой е твоят път...
Поздрави!