Това е една от малкото съботи, в които оставам сама.
Жадувано време, да останеш сам, за да се чуеш.
Вероятно заради ритъма през последните седмици и липсата на почивни дни, съм енергична и в съзнание от сутринта. Но знам, че адреналинът заради предстоящото ме държи да не се сгромоля.
Едновременно съм щастлива и тъжна.
Няма денонощие, в което да не си мисля за него.
В мигове на слабост от очите ми се отскубва сълза.
без никой да види.
без да споделя на никого
защото на кого му е нужно моето споделяне...
Едновременно съм тъжна, защото образът му е само в паметта ми, но и щастлива, че съм свободна.
Знам, че там, където не си желан, трябва да си тръгнеш. Дните ни в този живот са преброени и подобно прахосване на време е богохулство. Трудно е да си сам. Но това е моят предвиден избор, рационалността на ума ми не ми е подсказвал друг възможен път в живота ми. И въпреки това се надяваш...
До кога?
Вероятно в другия живот ще трябва да се доборя за това, което копнея. В този изпълних само едно. Първото, най-ценното.
Сега пред очите ми е корица в жълто и червено, която изпълва душата ми с радост. Слънчевият ми сплит се отваря и пулсира в отговор на цветовете.
Там, където обичаш, няма затворени пътища!
Няма коментари:
Публикуване на коментар