Не знам дали заради ъгъла на лъчите на залязващото слънце, падащи върху улицата, тя ми се стори различна. Сякаш времето се разместваше и я вадеше от други години.
Загледах се в идващите коли.
Погледът ми не беше последователен.
Странно вълнение ме обземаше...
Очите ми бяха привлечени от действията на ходещия по тротоара човек срещу мен.
По този тротоар винаги половината от минаващите вървят срещу мен...
И чувството се спря още по-осезаемо върху мен.
Сякаш бе спомен, но, със сигурност, той не бе чисто мой, защото усетих как някой по тротоара се прибира у дома при мен...
Аз не съм изпитвала подобно вълнение в реалния си живот. Чакала съм по друг начин. При този усещаш някак крила, от сърцето ти извира светлинен ручей във всички посоки. Чувстваш се свързан с човека, идващ отдолу...
Миг щастие. Миг блаженство. Може би и най-искрената и бяла завист. Усещаш в устата си вкус на меденка, която сама си приготвила по любима рецепта...
Трябва да е била баба ми... Макар че тя не правеше меденки, меденката е моя.
Домовете ни носят вкуса на техните спомени.
Обичам те, бабо!
P. S. Изведнъж се сещам, че дядо ми се родил дните около днешната дата - не знам кога точно починал е, когато съм била на годинка, без една година на моята възраст...
Няма коментари:
Публикуване на коментар