Тя тихо се измъкна от леглото му. Това не бе нейното легло. Не бе и тяхното. Облече роклята от вечерта. Червената. Взе обувките си в ръце. И боса престъпи през прага. Обърна се и затвори безшумно вратата...
Сърцето ѝ бе като спряло, въпреки това сякаш чуваше промяната на налягането в мозъка си при всяко свиване и отпускане на артериите от плясъка на кръвта изтласкана от него...
Душите могат да стенат различно, но не и сърцата.
Прииска ѝ се поне езичето на бравата издайнически да бе илюстрирал отчаянието ѝ и поне моментът да бе регистрирал състрадание към нея.
Отдавна очите ѝ бяха пресъхнали за сълзи, но знаеше, че денят, в който можеше да ги материализира в глас и вопли наближава. И това щеше да бъде вибриране на гласните струни до кръв...
Асансьорът я чакаше.
Тя трепереше боса в своята малка червена рокля...
Всяка затворена врата несъмнено я правеше по-силна, но безусловно взимаше от живота ѝ. Оставаха ѝ малко жетони. Твърде малко, количество неотговарящо на копнежа ѝ за волност и съзидание в игра с друг...
Няма коментари:
Публикуване на коментар