Любовта се изниза като топъл пясък от дланите ми.
Душата ми пърха като нощна пеперуда на електрическа крушка вечер под верандата, така изнемощяла и така жадна за живот, който търси в погрешна посока.
Духът ми - духът ми странно е добре, но го чувствам като онзи исполин от бутилката, готов да направи чудеса - ако помните този Дух е слуга и не разполага със своята свобода.
Питам се, дали в този живот не оплесках нещо тотално нещата, защо само копнежите ми за обич не заглъхнаха, а напротив при толкова години се чувствам като онова 11-годишно момиче, което за първи път се влюби и чувството бе толково силно и трайно, че спокойно бих могла да кажа и днес на това момче - обичам те.
Усмихвам се.
Кротичко.
Нежно. Само както аз умея и знаят, че мога най-близките до душата ми хора, а те наистина са малко, много малко.
В десктопа виждам отразен лика си. Имам дълга коса - никога през живота си не съм имала толкова дълга коса, колкото на тези години, на които не можех да предположа, че ще я пусна.
Странното е, че въпреки всичко се чувствам смирена. И обичаща.
В сърцето ми има място за още толкова обич, с която бих искала да поиграя в танц на зелено поле, там, където в друг момент бих пускала или гонила хвърчила и разговаряла с вятъра.
Обичта е като плетка - в навечерието на живота пуловерът е изплетен и може да топли, стига някой да посегне към него и реши да го избере и носи...
Усмихвам се.
Бях влюбена.
И беше хубаво.
Не ми се иска да пускам това чувство.
Но пеперудата ще трябва да има късмета да намери Слънцето!
П.С.
Могат ли нощните пеперуди да открият слънцето въобще, обаче, Руми?
Петя Х. все твоя пуловер ми е в главата тези дни :) Готин пуловер!
Няма коментари:
Публикуване на коментар