Само една събота в месеца мога да съм сама.
Тази вечер е малко тъжна,
Но в нея осъзнавам колко щастлива съм.
Тази вечер се прибрах след като от много месеци, почти 2 години откакто човечеството е под пандемия, дадох на себе си най-обикновеното и обичайно чувство за жена и се впуснах по магазините.
В момента на масичката са разхвърляни току-що отворен партфюм, книга на Чудомир, две дистанционни, чаша вино, къшейче хляб и мезе.
Бръмчи само климатикът. Какво скучно блажено спокойствие!
И Кая - бялата ни розовоносеста глезена котарана... Която усетила позволението и свободата да снове навсякъде, дори и на забранена територия, току-що се оформи като геврек на дивана. Да, разбира се, след забележката да не се разхожда горе по твърдите мебели... Но тя е послушно кротко котенце, е малко тип "скрита лимонка" като стопанката си ;)
На лаптопа ме очаква поне текст за прочитане, спомням си междувременно, че имам недовършена работа, гледа ми се филм и ми се четат много книги...
Нахвърлила съм Ялом, и Мисленето, и Глина, и Андерсенови приказки, и роман на Стивън Кинг, и Козелът със златните рога на Фани Пейчева, и Егото на Ана Фройд, и Дневникът "бай ми"... Някъде по-настрани са учебник по компютърно моделиране за 3 клас и детска книжка Линдебрг Приключенията на мишлето летец на Ентусиаст...
Усещам вкуса на семената на пълнозърнестото хлебче, което си поднесох за подарък...
Ароматизиращите масла ми свършиха и сигурно скоро ще си запаля някоя от негорелите отдавна ароматни свещи...
Кой е казал, че човек не може да си е самодостатъчен. Но при мен е лесно... Защото все пак животът ми имаше смисъл, дори само за това, че съм дала живот и го къткам независимо от трудностите, които срещам.
Защо пиша тези неща?
Защото са нужни. Има хиляди, милиони хора като мен, има стотици хиляди жени, които през зимата на своето време се чувстват като използвани и сами. Не, момичета! Ние сме прекрасни дори когато косите ни побелеят, не бъдете плахи като моята Кая, която преследва стъпките ми и се чуди дали да се скрие или да се радва на свободата ни...
Отново редя посвещение. И там имената, които не се губят са няколко и това е достатъчно. Прегръщам ги на ум, пращам част от духа си при тях, сърцето ми е изпълнено с благодарност...
Опитвам се да се съсредоточа върху това, което най-много съм искала в този живот - едното го постигнах, другото - може би се подведох, третото - зависи само от мен... Но чрез него целувам Бог, чрез него съм негова дъщеря. Която все още не е изпълнила заданието си да бъде напълно щастлива.
Колко ни трябва?
Една шепичка. Само една шепичка.
И отворено сърце, грейнало като звезда, което първо те топли теб и после тези, които все още зависят от теб... Имам предвид сърцето, които носим в гърдите си.
Отдавна вече съм спряла да търся каквото и да е от другите. Искам да давам.
Вече дори не се нуждая да споделям на някого. Този, който би искал да подиша в моя ритъм, е свободен да го направи според дистанцията, която му е нужна, за да се чувства щастлив... Аз натрапено щастие не искам...
Отпивам малки глътчици червено вино.
Чака ме прочитането на разказ.
А в главата ми трополят други образи, на които трябва да им скроя дрешки и път.
Бъдете щастливи, хора! Опитайте се да обичате! Един ден няма да можем и това...
Няма коментари:
Публикуване на коментар