Не и аз!

Все още не съм готова.

Не знам дали трябва да съм разочарована от себе си, или пък не...

А толкова пъти опитах. Сякаш да докажа на себе си, колко не искам и да проверя от кое повече страдам, от примирението или от раздялата.

Чета достатъчно знаци. Дори без да искам. Чух и достатъчно думи. Но въпреки това съществото ми не иска да се откаже, сякаш да накараш някого да те обича може да бъде цел...

Но не мога да виня себе си. Това би ме завлякло много повече.

Опитвам се в края на тази история да си дам сметка от случилото се, доколко наистина бе смислено и от полза и обратното, загубено време и допълнителна болка ли е наистина, която тотално не ми е ненужна...

За едно съм благодарна на този контакт - центърът на живота ми се измести и отново се настани в мен, както и трябва да бъде, и ми разкри, че мога да наместя в графика си и собствените си потребности. 

Сега ми остава само да се преборя от болката. Разбира се, ще се справя, имам ли избор - с далеч по-тежки неща ми се налага да се справям, но някак ти става мъчно за самия теб, защо поне веднъж в живота ти не ти се усмихне щастието, за което си копнял, толкова ли е трудно съвпадението наистина...

Чудя се защо в живота си повече сякаш страдаме по изгубената нереализирана връзка вместо за други, толкова ли по-силни са копнежите, да не би да не съм обичала с тези, които съм била... едва ли...

Нямам отговора за себе си. Вероятно след година, две или пет ще имам верен и точен отговор на този въпрос, но бих искала да разполагам с него още сега.

Питам се още, при реално двата пъти в живота ми, защо като млада се справих далеч по-бързо и категорично, а сега някак не ми се получава.

Още нямам отговора за себе си и на този въпрос. Реалистичното в мен, отказва да се отдава на понятия за кармичност. Сега съм сложила поета в килера. Нека помълчи за известно време.

Може би, пък станах по-категорична в "Искам!", което се боях да допусна за себе си толкова дълги години?! Да, но в човешките отношения "Аз искам!" не е билетче за щастие, там има крачки: една от теб към него и една от него към теб и така докато се срещнете посредата...

Така е при мен, като прибера поета, изскача художникът!

Усмихвам си се сама на себе си...

Въпреки, че не виждам синята птичка, смятам себе си за щастлива.

Още малко ми оставя да градя и получа моята къщичка от бетон, която Кумчо Вълчо не би могъл да издуха... Приказки. Дай ми само приказки на мен. От всичко мога да извлека поука. Но понякога ти трябва просто малко повече живот, какво да я правиш тази гола мъдрост...

Опитвам се да си дам сметка дали да продължа да се надявам на силата на ветровете или да предприема друга стратегия, да се адаптирам към дефицитите на съвремението...

Не, все още не ми е никак по вкуса... А и би ме променило по начин, по който не бих могла да харесвам себе си. А дали просто не бих могла да се адаптирам, се питам - да запазя всичко в себе си, с този компромис, в тази нужда да опитвам, преструвам се и отхвърлям, отново с надежда, че ще го срещна... Защо си мисля, че все пак това не е правилната стратегия - не е ли туй изхабяване, опостредстване и самозаличаване...  

Не ми казвай, че ти харесва да се отнасяш към другите като към конфекция!

Не и аз!

Момчета, все пак не сте си научили урока!

А аз и пример трябва да давам за истинското <3

Няма да се откажа, когато виждам как мъничко тревичка прокарва зелено в стъпките, които съм оставила...

Писането е страхотна терапия!

Пишете.

Дава отговори!

Ако не веднага, то после ;)