Толкова съм тъжна.
А толкова работа свърших днес. Без да усещам умора. С усмивка. Бих свършила още неща. Не по-малко от друг път, а някак силите ми ги има. В съзнание съм. Само малко гърбът ме боли...
Чудно е как една объркана, несподелена обич може да ти върне живота.
Тихичко душата ми плаче. Без да показвам наяве. Макар че може би децата ми се досещат. Но те са малки, твърде малки още и аз съм техен учител, защото животът все пак не е захарно петле, което не свършва...
Хем, ми е леко, хем, ми е тежко.
Знам че трябва да се справя. Знам, че мога да се справя. Макар че повече бих искала просто да си държа и ближа захарното петле...
Така е - момичетата никога не порастваме. И какво по-хубаво от това.
Нека и на 60 ноктите на краката ни да бъдат лакирани!
Няма коментари:
Публикуване на коментар