Вчера заспах с думи на устните си. Нямах достатъчно сили този път да протегна ръка към телефона и запиша тази мелодия звукове. Звукове. Не звуци.
За звуците, уви, още съм недорасла...
Губя се в редовете на отдавна загубено чувство, но феята бързо се разиграва и започва да мята във въздуха малки вишневи цветчета и да играе с нежни цветни аромати.
Пролетта все още спи, но аз лекичко я събуждам, лекичко я милвам по бузите и ѝ редя слова за събуждане:
- Чакам те, мила, този път от толкоз далече и толкоз съзнателно чакам да се пробудиш от топлото под снега!
Милвам я като скъпо дете и отново се вглеждам в пълните със зелено корони на дърветата, толкоз обичам тази свежест на раждането!
Какви бяха думите, с които вчера си отидох от деня...
Имаше нещо за светлина...
Хубави думи бяха, все мои, с моя печат... Останали са да трептят във въздуха, защото днес, точно сега ги усещам, как ме целуват по устните и отново трептя събрала се за мъничко щастие ☼
Следобяд ще отида да взема отново детето от училище, ще заровя пръсти в косите му. После ще чакам и другото да се прибере, да разкаже за силата на деня си...
Какво повече да искам от този живот?! Може би, мъничко пергамент, може би мъничко повече аромат на цъфнали розови вишни и песен на пухкави песнопойни синигерчета...
- Чи-чо-пей! Чи-чо-пей! <3
В очите си имам тюркоаз, нали :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар