Изгубен дом

Как усещате дома си?

Нуждаете ли се от него?

Защо?

Дълги години домът бе фикция за мен. Да устроя добро гнездо за нас и децата бе първа потребност. Домът е място, където можеш да бъдеш, да се отпуснеш, да си починеш, да общуваш, да погалиш, да се любиш... В дома човек си представя всички приятни моменти, които би могъл да създаде сам или с друг/и и да медитира - да, да медитира, като висша форма на релакс, в която, освен отпускането на тялото и ума, постигаш градация на въображението и креативност в мислите.

Домът обаче е такъв, каквито сме самите ние... Той събира положителната ни енергия и грее, съзидава, и събира токсините, които ежедневнието пълни нас и ние изливаме в него... Но има и още нещо...

Аз съм човек, който в детството си по-скоро е имал дом, отколкото семейство. Онзи прекрасен дом, в който мирише на гозба и аромат на прясно изпечени курабийки - споменавала съм, онзи дом, в който светлината на слънцето си играе с къдриците на завесите по прозорците...

Домът, в който се чуваше детска глъч.

И това е. Да, и понякога майчина реч в невероятна приказка, прочетена или измислена, и майчина изморена ръка в ласка...

И много, много, много написани домашни, научени стихотворения, прочетени книги и дори изписани страници...

Домът много пъти ме е затварял, спасявал, давал оазис, питискал, гонил...

Преди много години напуснах дома. Нямах нужда от него.

С това започна създаването на ново гнездо. Дълго, стъпка по стъпка, години наред... Бях придобила увереност, която в предходните съзнателни години не бях чувствала.

Но се бе случило нещо.

От един момент започнах да изпитвам страхотна болезненост по загубата на родния дом. За мен беше важно да имам съдовете от детството ми, от които майка ми не се нуждаеше; беше елексир за сърцето ми да получа ръчно шития гоблен от нея с образ на прелестна южнячка, която в първите ми тийнейджърски години стоеше над леглото ми; пердето в спалнята и днес е това от юношеската стая със сестра ми, която отдавна не е между живите...

Превръщах дома си в сборище на предмети-спомени от дом, който отдавна не съществуваше... Обяснявах си, че е важно да има нещо останало от корените ми, защото дърво без корени е само дънер, нали?!

Но не е само това, нали!

От днешна гледна точка, връщайки се назад в годините и анализирайки, състояния, отношение, бит и пр., ей, така на почти повърхностно ниво правя друг болезнен за себе си извод.

В момента, в който съм пожелала картината от родния дом, съм се вкопчила в стъклените чинии от времето на заедно на трапезата, собственият ми дом е нашепвал за същестуваща илюзия. С вкопчването във всеки предмет с цел да запазя миналото, произхода си, всъщност съм ползвала като патерица да закрепя липсващото настояще, да създам стабилност, която не съм усещала...

Осъзнаването е много дълбок и мъчителен процес, но, за себе си се радвам на прозрението, защото това ме освобождава.

И така, започнете ли да се вкопчвате в предмети, независимо дали със сантиментална или друга стойност, запитайте се, непремено се запитайте, какво не е наред в момента при вас.

Преди седмица две изпитах осъзнаването, че домът ми, тези четири стени и таван, вече не ми е нужен така - домът го носим в себе си, винаги можем да облечем стените и сложим диван, понякога ни е нужна само една постеля, за да се чувстваме щастливи и не са ни нужни никакви патерици, за да знаем кои сме и бъдем пълни. Преди имах желания да местя дома си, за да намеря мястото си, да се усетя - сега дори тези мисли не са ми нужни: мога да пътувам в целия свят и домът ми винаги ще е с мен!

(Текст, по който имам да работя още)

П.С.

Чудила съм се кое е по правилно да използваме като определение загубен или изгубен за предмет или човек, който си имал, но не е при теб в настоящето. "Загубен" го свързвах по-скоро с "глупав". Загубен идва от "загуба". Загубата е толкова категорична, фатална, крайна, безнадеждна. След загубата трябва да намериш нещо ново. Тук говорим за компенсации и различност, но не за запълване на дефицит, замяна. Същото, що се отнася до умствения капацитет и на човек нали, макар че не ми допада негативността, в случая, но понякога си е точно така - има и дефицити, които са избор.

"Изгубен" е определение, няма съществително. Изгубен е с по-лека по тежест семантика. Прилича на залутал се, объркал се, дезориентирал се, като нещо временно, като човек, който скоро ще налучка пътеката, ако има късмета или се "понапъне" малко. В изгубен има надежда.

Загубите на хора са най-страшното нещо! Нито един човек не можеш да замениш с друг. Загубата на себе си е най-тежката присъда на битието ти.

***

И един допълнителен съвет от мен, не се събирайте в едно с преходни хора или такива, които съзнателно или не ви възприемат за такива за тях. Това не създава спомени, няма и памет дори, какво да говорим за твърда почва - която да изпитваш под себе си, а и има голяма вероятност да изгубиш, ако си я притежавал. Тук, разбира се зависи от силата ти, но енергоразходът не си заслужава!