Локдаунът ни затормозява. Не знам дали със самите ограничения, които ни налага или с психологическите граници на свободата - да можеш както преди да отидеш където и при когото искаш. Ценим свободата си, когато я загубим, но дали и какво губим точно в тази плоскост.
Реално само от последните десетилетия, през студеното полугодие, а и не само, ако се замислим, човекът е свръх мобилен. В детството си нашите прародители са били ограничени в рамките на населеното място и за да отидат на друго е трябвало да изминат километри пеша...
Ние носим генитичната памет за затваряне през зимата на топло и завет, натрупали запаси. Не знам как хората се живели тогава, лично ми се вижда непосилно и не липсата на телевизора ме притеснява (даже спрямо него - напротив).
Ковид ни учи на много. Налага ни се да спрем, и искайки или не, съзнателно или не, да направим ревизия на поведението си.
В едно измерение пандемията несъмнено има своя положителен принос за планетата и то е намаляването на вредните емисии във въздуха. Не за България, разбира се, защото горим твърде много замърсяващи го "суровини".
Отклонявам се.
Най-голямото коварство на пандемията сега е в съвременния начин на живот, който ни отдели от близките и връзката с другия дори когато сме на едно място.
Непонятно ми е как в един дом се живели поне по 2-3 семейства, ползвали са ограничен брой помещения, няма ли са вода вътре и е трябвало да излизат по всяка нужда.
Сега имаме комфорта. Но имаме и ефекта от конфорта, че когато си лягаш леглото до теб е празно независимо дали има или не физическо присъствие на друг в жилището. Жилището невинаги е дом. Домът е нещо, което носи атмосфера на една малка общност.
Обикновено оставаш сам с няколко приемника/предавателя на чужди мисли и поток компрометирана информация, облечена под формата на новини и изказвания на чужди за себе си експерти.
Може би книгите са единственото лекарство в самотата на пандемията, но истината е, че с тях не се чувстваш самотен, защото се отключваш.
Въпреки това липсата на комуникация е това, което натоварва психиката ти.
Хубаво е, или не, че съвременният свят предлага алтернатива и можеш да говориш с кого ли не стига да не е в Ада или Рая. Но дори и за най-зависимите към интернет е повече от ясно, че мрежата само доказва усещането за самота и безплодност.
Бих искала да изследвам приказките. До фолклора не съм пораснала толкова, защото той е алтернативата за възрастни.
Жените в миналото са били привилегировани, защото са можели да вежат, тъкат и плетат колкото останалите им позволят у дома през студеното полугодие, но днес това изразяване е загубило силата си. Блаженни са тези, при които то е останало или намират енергия да го върнат.
Та, думата ми е за приказките - създадени, за да запълнят часовете престой вътре за тела, в които бушува енергия и единственият начин те да създадат съществуване тогава е било физически.
За поколенията преди едно-две затварянето не е било проблем, а въпрос на оцеляване и начин на живот.
Въпреки ограничените им ресурси те са успявали да създават. Вероятно и на това се дължат силните връзки в патриархалната единица.
Приказките са не просто въображение. Те са метафори. Това са опит и мъдрости, облечени в красноречи образи, чрез които се предава философията на живота.
Днес не сме създатели на приказки.
Консуматорът не създава мъдрост, философия, връзки, той е ограничен в искането и потреблението.
Тъжното е, че все още не знам с пандемията, кои ще се редуцират: малкото останали създатели на приказки или простите потребители. Със сигурност, нужен е някакъв баланс. Някакъв баланс, който да установим в собствените ни души, за да може човечеството да продължи пътя си напред. Отдавна буксуваме, а това си е чиста загуба на време и ресурс, простичко казано прахосване, в което няма особено смисъл, даже напротив.
И така, ако се чувствате изплашени - опитайте се да създадете приказка.
Ако се чувствате, тревожни - напишете приказка.
Ако се чувствате самотни - създайте история.
Ако се чувствате заклещени - излейте я в песен.
Опитайте се да се прислушате във вътрешния си глас.
Аз привидно съм спокойна. Това вероятно се дължи на опита ми да минавам вече спокойно през 4 типа темперамент и задействането на флегматика, на когото съм се оставила в условия на изолиране. Въпреки негативните представи за флегматика, смея да твърдя, че той е един от най-градящите типове. Този тип е подходящ за поддържане на спокойна обстановка у дома, когато има деца, тревожни възрастни и още повече някой склонен повече към хистерия.
Дори и при здравословните форми на поведение, които избираме заради наложилите ни се отвън обстоятелства, трябва да сме наясно с вътрешния си глас.
Неочаквано за мен преди малко чух своя. И той уви крещеше, не, ревеше, без глас, но с пълно гърло и максимало отворена паст.
Налага ни се да се опознаем тази скрита от самите нас част от себе си...
Тя не се ражда в момента.
Тя е производна на цялото ни време досега.
Отговорите защо, за какво, са трудни. Не случайно е възникнала цяла нова наука.
Лично, ще ми бъде трудно. Но е достатъчно понякога и да видиш, че вътре в теб има някакъв конфликт, който трябва да изчистиш и той не зависи от обстоятелствата.
Имаме месец почти за пътуване...
И, не забравяйте приказките!
Няма коментари:
Публикуване на коментар