Чувствам се сама. Знам другият вече не мисли за мен. Вече не страдам от това. Пак има за какво да му благодаря, защото, ако не ме бе върнал цялото ми същество щеше да продължи да се тресе Бог знае колко време.
За секунди се запитвам какво му е на него - но рационалната част от мозъка ми отхвърля въпроса ми като ненужен, с нищо не е показано, че знача нещо, даже обратното на много пъти. Рационалната част ме подкрепя - правилното е сторено.
Как се чувства другата част? Ми, подсъзнанието ми е виртуозна танцьорка - там има отдаване в танц. При танца или има синхрон и симбиоза веднага или няма. Душата обаче е нематериална и висша танцьорка, на нея не ѝ стига физическият синхрон, на нея ѝ трябва плодоносна хармония на енергии. Когато единият поглъщата енергията на другия, то танцьорката умира...
Моята танцьорка изпадаше в кома.
Сега се пробужда.
Виждам я надигнала глава, полуседнала на пода, в онази прелестна червена рокля, с която единствено могат да се играят горещи испански танци :)
Забиваш токове, хоп на пръсти. Разпиляваш коса, извиваш торс...
Трябва да съхраним великолепието на танца в себе си, независимо колко обичаме и колко не ни обичат. Или другият не знае да се обича.
Няма коментари:
Публикуване на коментар