Чудно е как повтаряме събития и ситуации в собствения си живот.
Включвам компютъра на фона на лекото похъркване на детето.
Всъщност, то е на толкова, на колкото бе брат му преди вече достатъчно много години, когато тази изпаднала в кома мозъчна част се събуди от едно интернет докосване...
Колко неочаквано, колко спонтанно, колко глупаво, колко невероятно...
Но факт.
Това вероятно е само моя изпитана марка и привилегия - да обичам невъзможното, години да преследвам муза, която играе в рапични нивя, само и само, защото ме доближава до теб, в който съм се някак припознала...
Мозъкът е страна бракма, биологична такава машинария, която губи рационалните си ритми, графики и уравнения, когато сърцето се появи.
Включвам компютъра, пръстите ми търпеливо намират вдлъбнатото копче. Чувам шума на вентилатора му, като радостно напевно въздихание.
То спи. Също както другото тогава спеше, а аз се намирах в редовете и изкрещявах своята същност, ванилова и жълта ,и с коса на горчив шоколад...
Сподавеността отдавна е взела превес в друго гласово изразяване.
Гласните ми струни се радват на гърлено гъделичкане и пращам купища съобщения по пътищата нагоре към мозъка, който се опитва да ги дешифрира и в резултат произвежда хиляди ендорфини, способни да закърмят хиляди бебета и дадат нужния окситоцин на хиляди майки и татковци...
Ние, хората, сме невероятна химия - Бог свири на нас с вещества и съединения, сякаш сме орган в ръцете на бележит композитор.
Кротичко се усмихвам.
Някой ден ще бъда невеста, аз знам.
Ще целувам нечие топло чело, закопняло за допира на моите устни.
Моментът е близо.
Чакам го само да се престраши.
Хайде, повече време за отлагане няма.
Ти не си този, изживяния, ти си този, когото денем и нощем срещам в жълто поле до бряг с тюркоазено топло море...
А на другия? На другия ще кажа само - за него си, да престане да бъде еднодневка, каквато детето в него на 5 не е видяло!
Няма коментари:
Публикуване на коментар